След разпада на СССР в края на 1991 г. строгият контрол на границите на Русия е отслабен. През март 1992 г. един 70-годишен руснак хваща нощен влак от Москва за една от столиците на прибалтийските държави. Пътува с куфар на колелца, в който отгоре подрежда хляб, салам и напитки, под тях дрехи, а най-отдолу известен обем ръкописни бележки. На следващия ден се появява пред британското посолство в балтийската столица без предварителна уговорка. Настоява за разговор с отговорен служител. Приема го млада жена с отлични познания на руски.

Руският пенсионер заявява, че разполага с важен материал от архивите на КГБ и че е донесъл само малка част от материалите. Британците са заинтересовани и човекът се връща още два пъти в Русия. През есента на 1992 г. той и семейството му вече са в Лондон с британско поданство и под закрила.

Човекът се казва Василий Митрохин и е бивш служител на КГБ от далечната 1948 г. В продължение на 20 години е водил подробни записки от архивите на КГБ и ги е трупал лист по лист в контейнери под пода на вилата си. Ръкописът му се оказва безценен. Едва ли британските специални служби биха могли да очакват по-голям подарък. С архива на Митрохин те взимат макар и закъснял реванш за пораженията, нанесени от Филби и компания.

През 1995 г. Митрохин се среща за първи път с професора от Кеймбридж Кристофър Андрю, известен публицист, и автор на редица книги за разузнаването. Когато през 1999 г. книгата им „КГБ – Архивът на Митрохин” излиза във Великобритания и се превръща в бестселър световните медии тръбят, че вече нито един агент на Москва от епохата на комунизма не може да се чувства сигурен. Много страни правят разследвания по шпионските разкрития. Редица агенти са разобличени и изправени на съд.

Представям ви я накратко тази неделя, защото тя показва съветската политиката за контрол над обществата от Източния блок и политиката срещу противниците им на Запад, базирана на тоталния шпионаж. Шпионаж, създаден, провеждан и развиван от КГБ и неговите предшественици. .

Днес се навършват 26 години от най-тежката авария на на ядрената енергетика през ХХ век -  тази в съветската атомна електроцентрала „Чернобил”, Украйна.

Облакът от радиоактивни отпадъци, който се разнася, минава и над България. Управлението на Тодор Живков и той лично не предупреждават своевременно обществото за ядрената катастрофа.

Грижа и превантивни мерки са взети от УБО единствено по отношение на храната и водата на правоимащите. Москва мълчи официално няколко дни за аварията.

Първото безобидно съобщение за нея е пуснато по радиото и телевизия в СССР едва на 28 април вечерта. Първото кратно неофициално съобщение за аварията се получава от съветска страна в НРБ на 29 април 1986 г. На 30 април 1986 г. излиза официално съобщение на съветското правителство, което е публикувано във в. „Работническо дело“.

За това как Живков премълчава аварията може да прочетете тук.

Видео за последствията от катастрофата и превръщането на Чернобил в град-призрак може да видите в рубриката „Черен календар на комунизма” – месец април.

На повечето обществени дискусии, премиери на книги, инициативи, свързани с комунистическото минало, които отразявам на сайта desebg.com през последните две години, почти винаги забелязвам присъствието една жена. Не я познавах. До 1 ноември тази година, когато на отбелязването на Деня на народните будители на изложбата „България 1944 – 1989. Забранена истина” в Държавна агенция „Архиви” присъствах на представянето на книгата „Горяните в Източния Балкан”.

Оказа се, че същата жена Радостина Георгиева е авторът на книгата. В действителност тя е внучка на един от легендарните горяни – командира на Втора сливенска чета на горяните Георги Маринов-Търпанов. На 2 юни 1951 г. четата е влиза в бой с около няколко хилядни милиционерски и армейски части. Въпреки, че е ранен на няколко места Търпанов успява да се изтегли с част от горяните. Заловен е след пет месеца, а след това осъден на смърт и екзекутиран.

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com бързам да споделя този нова книга. След първото открехване на темата за въоръжената съпротива срещу комунистическия режим след 9 септември 1944 г. с книгата на проф. Диню Шарланов „Горяните. Кои са те” в края на 90-те години на ХХ век, след двата документални сборника на Държавна агенция „Архиви” за горяните, след фундаменталната двутомна „История на комунизма в България” (2009), в която проф. Шарланов дава точна картина на въоръжената съпротива, след документалния филм на Атанас Киряков „Горяни”, дойде ред и на една по-различна книга.

Това, което Радостина Георгиева ни представя в „Горяните в Източния Балкан”  е много сходно с творческите търсения на Ваня Жекова. Двете ги обединява факта, че принадлежат към семейства, преживели репресии по време на комунизма.

Освен, че ще намерите много нови и важни сведения за дейността на сливенските горяни, мисля че книгата на Радостина Георгиева е особено ценна със смелостта на автора й да сподели преживяното. Тези деликатни за всяка фамилия моменти, още повече, когато става въпрос за невръстни момичета, каквито са случаите и Ваня Жекова, и с Радостина Георгиева, върху чието детство завинаги е останал отпечатъка на хора, свързани с „враг на народа”, всъщност са едно тежко емоционално бреме.

Ето как Радостина Георгиева описва детските си спомени:

Сайтът Държавна сигурност.com отбелязва 90 години от рождението на неподражаемия писател Радой Ралин (1922-2004) с фотогалерия от личния му архив.

Снимките са предоставени от по-малкия му син Стефан Стоянов, на когото desebg.com благодари, че с тях ни дава възможност да се докоснем до живота и приятелите на големия български сатирик.