Днес, 16 април 2014 г. се навършват 89 години от атентата в църквата „Свети Крал” (днес „Света Неделя”), извършен от военната организация на БКП, отнел живота на над 200 души, а ранените са над 500. Убити са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати ( д-р Недялко Колушев, адв. Н. Рачев и Хр. Цанев) и множество граждани, включително деца. Членовете на правителството се отървават само с леки наранявания, а цар Борис III не е в катедралния храм по време на взрива.

В историята атентатът, финансиран и подпомогнат от военното разузнаване на СССР и организиран от членове на военната организация на Българската комунистическа партия, остава като най-кървавият терористичен акт на ХХ век.

За дата на бомбения атентат е избран 16 април 1925 г., Велики четвъртък, когато в храма „Свети Крал” се провежда опелото на генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от членове на обявената извън закона от съда през 1924 г. БКП. Целта на атентата е да бъде унищожен военният и политическият елит на страната, включително цар Борис III.

„Беше краят на пролетта и началото на лятото, през май 1952 г., когато за препълнените до невъзможност 26 затвора в България властващите бяха намерили и постановили един изход: дунавският остров Персин и другите около него.

Дълъг ешалон от конски вагони погълна около половината от затворниците в новия затвор край шумен, сред които и аз, и след тридневен мъчителен задух, глад и жажда ни стовари едвам жив в Белене... Вече пробудени, след някой час разбрахме, че сме се смесили с пристигналите преди нас много затворници от Плевенския затвор. Започна невъобразимо шъткане, подвикване и подсвирване от нас към тях и от тях към нас...

„Да се обади Коста, Коцето от Чирпан!”, чух да викат от другия край, докато току до мен един, седнал на вързопа си младеж, без да става, се провикна: „Аз съм, бе! Тук съм”. Но не стана, защото беше положил на коленете си някакво куфарче и върху него лист хартия, на която нещо си дращеше. Това ме впечатли, защото сред цялото възбудено множество, което сновеше насам-натам да търси свои, той единствен като в някакъв унес шареше нещо на листа, самоизключил се от общата неразбория. Затова го запитах:
– Какво пишеш, бе, брате, писмо ли? Нали още не знаем какъв ще ни е адресът – и се наведох над листа.
– Ами, писмо! Аз още нямам право, не ми е изтекло тримесечието. Опитвам се да очертая острова, както го виждах от отсрещния бряг, ама нещо не става...”

Така описва Петко Огойски, земеделец и писател, депутат в 7-то Велико народно събрание, първата си среща с един друг лагерист в Белене Костадин Събев в книгата си „Един живот за всичко и за всички”, в която представя живота и творчеството художника. Тази неделя я представям в електронната библиотека на сайта desebg.com.

 Книгата ми е скъп спомен от самия бай Коста. Подари ми я на конференцията „Изстраданата европейска мечта на България 1944-1989” в Еврейския парламент през ноември 2010 г., където се запознахме. На форума която беше представена българската съпротива срещу комунистическия режим в страната. Организаторът на инициативата евродепутатът Андрей Ковачев (ЕНП/ГЕРБ) беше поканил близо 25 бивши лагеристи, репресирани и наследници на пострадали семейства от комунистическите гонения. Сред тях беше и самоукият художник Костадин Събев.

Сайтът Държавна сигурност.com представя фотогалерия от изложбата на Костадин Събев „Лицата на Горянското движение”.

Оригиналите могат да бъдат видяни в изложбената зала на Държавна агенция „Архиви” на ул. „Московска” №5 в столицата. В петък там беше премиерата на 2-ия том на документалния сборник „Горяните” (1949-1956), издаден от Държавна агенция „Архиви”.

Портретите на Константин Събев, посветени на горяните, нашумяха през последните няколко години заедно с малко познатата не само у нас, но и в Европа история за съпротивата срещу комунизма в България.

Движението на горяните представлява най-продължителната въоръжена съпротива (1945-1956) в страните от Централна и Източна Европа, попаднали под комунистически режим в края на Втората световна война.

С този факт българското общество може само да се гордее, тъй като досега България от епохата на комунизма е известна в световен мащаб като послушния сателит на СССР.

Днес, 11 април е международен ден на политическия затворник. В България тази дата не се отбелязва официално. Това не ни пречи да си спомним за онези мъже, които след 9 септември 1944 г. заплащат със свободата си, а някои и с живота си за своите убеждения, противоречащи на установената с Червената армия комунистическа власт.

След имената се нареждат тези на:
министър-председателя Константин Муравиев – осъден от т. нар. Народен съд на доживотен затвор и останал в затвора Белене до 1961 г.;
водача на земеделската опозиция Никола Петков – арестуван и осъден на смърт при монтиран съдебен процес през 1947 г. и убит;
социалдемократа Кръстьо Пастухов – осъден на 5 години затвор през 1946 г. и убит в Сливенския затвор;
бившия депутат и министър на външните работи Атанас Буров –  осъден на 20 години лишаване от свобода и починал в Пазаджишкия затвор през 1954 г.;
основателя на Независимото дружество за защита правата на човека Илия Минев – престоял в комунистическите лагери и затвори общо 33 години;
пастор Харалан Попов – излежал 13 години в комунистическите затвори заради вярата си до освобождаването му през 1961 г.;