Без съмнение в том 2 от своето мащабно изследване „История на комунизма в България”, което ви представям в електронната библиотека на desebg.com днес, проф. Диню Шарланов е посветил на съпротивата на българското общество срещу комунистическата власт в страната.

Това не е случайно проф. Шарланов откри в края на 90-те години за българското общество изключително слабо известното на хората съпротивително движение на горяните. И ако в своята книга „Горяните. Кои са те” той акцентира върху проявите на въоръжената съпротива на горянското движение, то в том 2 на „Историята на комунизма в България” неговото проучване се разпростира, не само върху нелегалната, но и легалната съпротива.

Авторът разделя съпротивата срещу комунизма в България на четири етапа. Първият етап е от септември 1944 г. до обесването на лидера на демократичната опозиция Никола Петков през септември 1947 г. и последвалата забрана на опозиционните партии.

Вторият период е от 1947 до 1955 г. Нейната социална база е забранените опозиционни партии – БЗНС „Никола Петков”, Демократическата партия, Радикалната партия и Социалдемократическата партия През тези години съпротивата придобива масов характер и в селата в резултат на принудителните държавни доставки на селскостопански произведения и чрез отнемане на частната собственост върху земята с насилственото коопериране.

Третият период е от 1955 до 1965 г. Той е характерен с тиха и прикрита съпротива. След Женевското съвещание през 1955 г. на СОЩ, СССР, Англия и Франция е направен първият пробив в „желязната завеса”, като „равновесието на страха” между Запада и Изтока се измества с „мирно съвместно съществуване”. Надеждите за освобождение са заменени от разочарованието след съветските танкове при бунтовете в Берлин през 1953 г. и при народното въстание в Унгария през 1956 г., при които Западът остава пасивен.

Четвъртият период, който е най-продължителен, според Шарланов е съпротивата срещу съветизацията след 1965 г. до падането на Берлинската стена. .

Днес се навършват 43 години от нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Сайтът Държавна сигурност.com предлага текст, посветен на българското участие в операцията. Той е част от главата „Престъпления” в документалната книга на Христо Христов „Тодор Живков. Биография”, изд. „Сиела”, 2009 г.

Сигурен съм, че още когато в началото на своите проучвания за масовите убийства без съд и присъда след 9 септември 1944 г., събрани в книгата „Тиранията”, а след това и откритията за въоръжената съпротива на горянското движение, родили книгата „Горяните. Кои са те” проф. Диню Шарланов е прозрял необходимостта от разширяване на рамката на българския комунизъм.

Двадесет години след разпада на системата той издаде фундаментално по целите и мащабите си изследване –  изследване „История на комунизма в България” (2009).

Тази неделя в електронната библиотека на desebg.com представям том 1 двутомното издание.

„Изходната основа за научното изследване на периода от септември 1944 г. до 1989 г. са подходите, формите и средствата, прилагани от комунистическата пария под ръководството на Москва, за комунизиране и съветизация на България”, посочва в предисловието си авторът.

Той отбелязва, че това е двустранен процес, който протича твърде интензивно в неговия първи етап, състоящ се с окупацията на България от Червената армия (септември 1944 г. декември 1947 г.).

„Това е време на класов геноцид, на нечувано насилие, което е същността на комунизма и крайъгълен камък на системата. Чрез насилие и само чрез насилие страните от Източна Европа са превърнати в съветски провинции”, пише Шарланов.

Според него важен аспект в разглеждането на съветизацията на България е вживяването на Москва в ролята на комунистическа Мека, откъдето се излъчва истината, неподлежаща на никакво съмнение и изискваща робско подчинение.

Системата на съветизация има и друга съществена страна. Тя смазва и унищожава всичко национално в страните – от държавническите прийоми на управление до традициите в бита и религията. .

Той беше най-щедрият, когото познавах. И като истински благородник неговата щедрост – духовна и материална беше пословична. Но като че ли той държеше в по-голяма степен на онази, неизмеримо по-важната, каквато е сърдечната щедрост.

И днес помня един от есенните дни на 2007 г., в който с басовия си и топъл глас се обади по телефона, за да ме попита давам ли съгласие да бъда член на журито на фондация „Свободна и демократична България”, основана от него.

Каза, че за мен е ходатайствал писателят Георги Данаилов. Бях смутен от високата чест и някак припряно дадох съгласие. От тогава датира приятелството ми с Димитър (Джон) Паница – забележителен българин, за когото тепърва ще научаваме нови щрихи от биографията му. .