Сайтът desebg.com публикува рецензията на д-р Росица Чернокожева от Института за литература в БАН на книгата „Семената на страха“ на политическия емигрант Ванцети Василев, издадена преди 30 години и останала в историята като едно от първите повествования за най-големия лагер за политически противници на БКП – „Белене“.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор е на няколко книги. Текстът е публикуван най-напред в kultura.bg. Вътрешните подзаглавия в публикацията са на desebg.com.

Уникалността на книгата „Семената на страха“

„Изглежда комунизмът се бе оказал некадърен аранжор“, тези думи на Ванцети Василев следват мисълта му, че витрината на комунизма, която са се опитвали да покажат на света като прекрасна, е фактически празна. Значи аранжорът е бил некадърен!

Неговата уникална книга „Семената на страха“ е една от първите, след 45 години социализъм, които дръзват да говорят за концлагерите, терора, репресиите и двуличието на политическата върхушка и нейните подразделения в комунистическа България. Годината на издаването ѝ е 1991-ва. Точно преди тридесет години.

Трябва да отбележим, че в тези ранни години излиза и книгата на Недялко Гешев „Белене – островът на забравените“, отпечатана през 1992 г. Преди това Недялко Гешев я издава през 1988 г. в Брюксел. Затова може да се каже, че книгата на Ванцети Василев е първият разказ за Белене, издаден в България.

Съдбата на нейния автор е необикновена, цяла одисея: „От 1973 г. сменя няколко професии в заводите на град Перник, Радомир и Земен.
Преследван от ДС и избрал свободата на Запад

Преследван от органите за сигурност като син на репресиран от лагера на остров Белене, през 1988 г. той емигрира в Италия. От края на 1989 г. живее и работи в Ню Йорк“.

В края на „Семената на страха“ е отбелязано, че книгата е написана през 1988 г., но ръкописът е завършен още през 1984 г. В епилога авторът разказва как пренася този ръкопис през границата – разделен на две и увит около бедрата му, под крачолите на панталона, пристегнати с ластични чорапи за разширени вени.

Много важна част от знанието за комунистическите режими са не само архивните документи от периода 1944-1989 г., но и преките свидетелства на жертвите. В България, с единични изключения, тези свидетелства започнаха да се появяват едва след краха на тоталитарната система в края на 1989 г., когато страхът от нови репресии върху самите жертви или техните близки започна постепенно да изчезва, а мисълта стана свободна.

Трябва да се има предвид и факта, че по тези причини не всички спомени на жертвите, издадени след 1989 г., са писани преди това, по време на тоталитарното управление на БКП. Мемоарите на Йордан Вълчев и Стефан Бочев са сред малкото, които въпреки риска от тежки последствия са писани по време на комунистическата диктатура.

Почти всички жертви на комунистическия режим, създали мемоарна литература, са определяни от същия този режим като негови идеологически и политически врагове и няма да е преувеличено да се каже, че те представляват цялата палитра от българското общество.

На пръстите на едната ръка обаче се броят авторите на мемоари от периода на тоталитарния комунизъм в България, които преди да бъдат хвърлени в месомелачката на насилието на комунистическата партия са нейни верни кадри.

„Чувствам, че целия си съзнателен живот, от детството до старостта си, съм жертвал за една порочна идеология, която противоречи в практиката си на основните права на човека и на свободния дух в човешкото общество, винаги маскирана с демократични фрази, а по същество – едно брутално насилие върху човешката личност и световния прогрес, или както заключава едно вицово определение за социализма – това е победа на „прогресивните“ сили над здравия разум“.

Думите са на Стефан Богданов – комунистически функционер далеч преди 9 септември 1944 г., завършил Международната ленинска школа в Москва, агент на съветското ГРУ, лежал в селищата на Държавна сигурност преди Деветосептемврийския преврат и в лагерите и комунистическите затвори след преврата, първият началник на отделение „Б“ (контраразузнаването) на Държавна сигурност след 9-ти.

Тридесет години след първото издание (1991) разтърсващите признания от първо лице за червения терор на Стефан Богданов отново са на книжния пазар.

Този път обаче те са обогатени от свидетелствата за репресията на тоталитарната БКП, проникнала и засегнала психиката на семействата на жертвите на режима от самата комунистическа партия.

Живот на това уникално издание дава издателство „Сиела“, като в книгата освен спомените на Стефан Богданов, завършени през 1986 г. са включени и свидетелствата на един от неговите синове – Петър Богданов, написани през 2020 г.

Сайтът desebg.com публикува рецензията на д-р Росица Чернокожева от Института за литература в БАН на книгата „Доблест и наказание“ –  Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи на Вили Лилков (изд. „Сиела“), чиято премиера бе тази седмица и вече е на книжния пазар. Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор е на няколко книги. Текстът е публикуван най-напред в Портал „Култура“.

Книгата на Вили Лилков „Доблест и наказание“ е посветена на знайните и незнайни герои, отдали своята дан за спасяването на българските евреи. На корицата е изобразен трънен венец, асоциациите неизбежно навеждат към трънения венец на Христос и Разпятието. Към увенчаните със същия този венец глави на нашите сънародници евреи, както и на онези, които дръзват да им помогнат, за да ги спасят?

Вили Лилков пише тази книга от десетилетие. Тя въздейства най-вече със силата на фактите. За спасяването на българските евреи е писано много. Като почнем от възхитата и гордостта, че цар Борис и България не предават своите евреи на Германия, и стигнем до обвинението, че хиляди евреи от Беломорска Тракия и Македония са депортирани и загиват.

Истината е може би някъде по средата. Не може обаче да се отрече фактът, че е направено много, за да бъдат спасени тези български граждани. Авторът се стреми да бъде обективен, редейки биографични и житейски факти за знайни и незнайни личности. Да, неслучайно употребявам думата личности, заставайки зад своите съграждани евреи, те ясно заявяват своята гражданска позиция.

Книгата на Вили Лилков има структурата на справочник. В началото авторът се фокусира върху „Еврейският въпрос в България и обществената реакция“ и „Антиеврейското законодателство“. По-нататък следват текстове за около 60 личности, които помагат на евреите в годините на Втората световна война в различни български градове.

Не са забравени духовенството, писателите, ротарианците. В специална глава авторът се спира на народните представители, защитили българските евреи, и тяхната съдба след 9-и септември 1944 г.