В началото на 80-те години на ХХ век Държавна сигурност е виждала в лицето на Българската православна църква заплаха да се превърне в център, който да обедини в легална опозиция недоволните от управлението на БКП.

За това свидетелства строго секретен план относно: Агентурно-оперативната работа по линия на духовенството през 1981 г., който  сайтът desebg.com Документът е на отдел 03 на Шесто управление, отговарящ за следене и разработване на обектите в църковните среди.

В него са поставени две основните задачи на отдела. Първата е „провеждането на настъпателни агентурно-оперативни мероприятия по задграничните реакционни клерикални центрове и организации, използвани от противника за провеждането на идеологическа и друга подривна дейност срещу НРБ и другите социалистически страни”. Втората задача е „проваляне опитите на противника да създаде религиозно нелегално движение или обедини в легална опозиция около църквата всички вражески елементи”.

Сайтът Държавна сигурност.com представя основния документ, по който е работило разузнаването през последните 18 години от комунизма в България – „Положение за работата на разузнавателното управление при МВР”.

През 1973 г. току-що назначеният министър на вътрешните работи Димитър Стоянов предлага на висшето партийно ръководство нов устройствен нормативен документ за Първо главно управление на ДС (ПГУ, разузнаването).

През същата година ПГУ е оглавено от полк. Васил Коцев, впоследствие генерал, който заема мястото на ген. Стоян Савов.

Дотогава разузнаването работи по друг подобен документ, приет десет години по-рано.

Промяната е продиктувана новите задачи, поставени пред ПГУ от комунистическото управление. Според доклада на вътрешния министър „противникът” активизира своята дейност срещу страните от Източния блок и акцентира особено върху засилилата се идеологическа диверсия.

Съдържанието на новия документ е предварително  съгласувано с КГБ. Със секретното „Б” решение №8 от 24 юли 1973 г. Политбюро одобрява предложения от Димитър Стоянов проект. .

Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия е използвало над 100 агенти за следене на българските граждани, пътуващи зад граница както и след завръщането им в НРБ.

Това разкрива архивен документ от 1980 г., подписан от началника на идеологическото управление ген. Петър Стоянов, отнасящ се за „обезпечаването” преди всичко на учени и специалисти, които са получавали редкия шанс да пътуват в чужбина.

В строго секретна информация за вражеските и противообществени прояви сред учащи и преподаватели в средните и полувисши учебни заведения през периода 1978-1979 г. е посочено точното разпределение на агентурата по сектори. Така от общо 101 агенти по тази линия Шесто управление е разполагало със 64 агенти във висшите учебни заведения (ВУЗ), Българския съюз за физкултура и спорт (БСФС) и тогавашното Министерство на народната просвета (МНП), 16 – в средствата за масова информация, 12 – БАН и Министерството на народното здраве (МНЗ) и 9 агенти в културните институти.

„Голяма част от тях имам дългогодишен опит, проверявани са многократно и са доказали своята преданост към органите на ДС”, се изтъква в документа. Посочено е, че агентите владеят чужди езици, а някои от тях „решават задачи по задграничните центрове на противника”. Шесто посочва, че са придобити нови 28 агенти от ВУЗ и БСФС „с качества и възможности за работа по канала на международния обем”.

Идеологическото управление на ДС е слухтяло за всякакви съмнителни контакти на българи с граждани от капиталистически държави. Извършена е огромна „профилактична” дейност. Проведени са индивидуални разговори с близо 400 лица, от които 250 от ВУЗ, БСФС, МНП, 60 от здравеопазването и БАН, 47 културни деятели и 35 журналисти.

 В секцията „Системата ДС” сайтът Държавна сигурност.com представя поредица, посветена на дейността на Първо главно управление (ПГУ) на ДС.

Част 1 е за разузнаването в първите години след 9 септември 1944 г.
Част 2 разкрива подчинеността и зависимостта на ПГУ от КГБ.
В част 3 се хвърля светлина върху методите и средствата, използвани от българското разузнаване при комунизма за неутрализиране на противници чрез остри мероприятия.
Част 4 проследява някои от основните насоки на развитие на ПГУ през 70-те и 80-те години на миналия век.
Част 5 е за Научно-техническото разузнаване.
В част 5.1 се разказва за неявните фирми на НТР и по-специално за ИНКО.
Част 5.2 е посветена на проекта „Монблан” и неявните фирми на ДЗУ.

Част 5.3 разкрива подробности за проекта „Нева”.

В началото на 80-те години  Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия изготвя серия от сигнали до ръководството на МВР и ЦК на БКП за проникването на западно влияние сред младежта чрез дискотеките в НРБ.

Сайтът desebg.com публикува строго секретна справка на Шесто управление за някои проблеми, свързани със създаването и дейността на дискотеките в България от май 1982 г. В нея се представят обобщени данни за съществуващите по това време 450 дискотеки в страната и влиянието, което според идеологическото управление на Държавна сигурност, те оказват върху младежта.

Първият проблем е свързан с факта, че техническото оборудване в повечето случаи е организирано от частни лица срещу заплащане. Бързо навлиза и излъчването в дискотеките и на западни филми на видео.

В секцията „Системата ДС” сайтът Държавна сигурност.com представя поредица, посветена на дейността на Първо главно управление (ПГУ) на ДС.

Част 1 е за разузнаването в първите години след 9 септември 1944 г.
Част 2 разкрива подчинеността и зависимостта на ПГУ от КГБ.
В част 3 се хвърля светлина върху методите и средствата, използвани от българското разузнаване при комунизма за неутрализиране на противници чрез остри мероприятия.
Част 4 проследява някои от основните насоки на развитие на ПГУ през 70-те и 80-те години на миналия век.
Част 5 е за Научно-техническото разузнаване.
В част 5.1 се разказва за неявните фирми на НТР и по-специално за ИНКО.
Част 5.2 е посветена на проекта „Монблан” и неявните фирми на ДЗУ.

В началото на 80-те години  Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия изготвя серия от сигнали до ръководството на МВР и ЦК на БКП за проникването на западно влияние сред младежта чрез дискотеките в НРБ. През март 1982 г. идеологическото управление на Държавна сигурност информира за проблема в столицата.

В строго секретна информация, озаглавена относно: Дискотеките на територия на София и тяхната дейност идеологическото управление излага обобщени данни за броя на дискотеките в София. От 50 дискотеки 32 са под ръководството на районните комитети на ДКМС, 11 – на „Балкантурист” и „Обществено хранене” и 7 на районните съвети. Въпреки че в 30 от дискотеките не е допускан алкохол Шесто управление констатира, че поради занижения контрол „във всички дискотеки се внася алкохол отвън”.

Идеологическото управление коментира, че в повечето от дискотеките няма специално утвърдени програми, които да са „издържани в идейно-естетически вкус”.

В началото на 80-те години на ХХ век Шесто управление на Държавна сигурност за борба с идеологическата диверсия се е опитало да контролира нелегалното разпространение на западни видеофилми в Народна република България.

Филми като поредицата за британския агент Джеймс Бонд, уестърна „Джанго” (1966) с Франко Неро, „Шалоко” (1968) с Шoн Кoнъpи и Бpиджид Бapдo,  „Супермен” (1978) със звезди като Марлон Брандо, Джийн Хекман и Кристофър Рийв и дори „Кръстникът” (1972), носител на три награди „Оскар”, са заклеймени от идеологическото управление на ДС като „идейно-естетически неиздържани” и с принизени художествено-технически качества.

Във времето, когато по кината в страната и по Българската телевизия се излъчват предимно съветски филми проникването на западни ленти на видеокасети е определено като безконтролно организиране на обществен и частен бизнес, който „представлява търговия с изкуството, с идеологията и възпитанието на посетителите (на места с видеопрожекции, б.а.)”.

В секцията „Системата ДС” сайтът Държавна сигурност.com представя поредица, посветена на дейността на Първо главно управление (ПГУ) на ДС.

Част 1 е за разузнаването в първите години след 9 септември 1944 г.

Част 2 разкрива подчинеността и зависимостта на ПГУ от КГБ.

В част 3 се хвърля светлина върху методите и средствата, използвани от българското разузнаване при комунизма за неутрализиране на противници чрез остри мероприятия.

Част 4 проследява някои от основните насоки на развитие на ПГУ през 70-те и 80-те години на миналия век.

Част 5 е за Научно-техническото разузнаване.

В част 5.1 се хвърля повече светлина върху т. нар. неявни фирми на Научно-техническото разузнаване (НТР), сред които е и „Индустриално коопериране” (ИНКО).