Преди 80 години, на 27 февруари 1933 г., Райхстагът лумва в пламъци. Сред основните обвиняеми е Георги Димитров, запомнен като „героя” от Лайпцигския процес – поне според пропагандата на СССР и НРБ. Сайтът desebg.com ви предлага статия по този повод, публикувана на интернет страницата на „Дойче веле”.

„Около подпалването на Райхстага през 1933-та няма кой знае колко нови факти. Поколението български историци-димитровисти, които отразяваха величието на „героя от Лайпциг“, си отиде. Основните версии за палежа остават две – едната е свързана с тезата за самостоятелен терористичен акт на младия неуравновесен холандски комунист Маринус ван дер Любе срещу току-що взелия властта в Германия Адолф Хитлер. Според другата пожарът е нацистки заговор, целял да улесни разправата със силната Германска компартия, която се противопоставяла активно на Хитлер и компания“, казва историкът от Софийския университет доцент Михаил Груев.

„Двуличие, лицемерие и демагогия. Такива бяха отличителните черти на комунистическия режим, установен през 1917 г. по земите на бившата руска империя.

Кой беше пламенен борец за пълна свобода на пресата по царско време и след това? Естествено, че болшевиките. А кой още на осмия ден след силовото заграбване на властта забрани всички опозиционни вестници и сложи край на идеята за свободна преса? Естествено, че болшевиките.

Кой непрекъснато обявяваше терора за несъвместим с комунистическия морал и с основните принципи на марксизма-лененизма? Естествено, че болшевиките. А кой, едва дошъл на власт, превърна терора в задължителен и при това фундаментален инструмент на своята вътрешна и външна политика? Естествено, че болшевиките.

Историята на света не се сблъсква за първи път с удържането на власт чрез тайни убийства и физическа разправа с политически противници.

Практиката да унищожаваш мними „врагове на народа” заради „благото на народа” стана толкова задължителен елемент на комунистическата система, че в съзнанието на населението тя десетилетия наред се възприемаше не като нещо извънредно, а точно обратното – като норма.

Съзнавайки, че не биха могли да победят в честен двубой, болшевиките създадоха безброй добре екипирани професионални убийци, които за три четвърти век унищожиха хиляди политици, военни, учени и творци. Списъкът на убитите е без начало и край, много от имената днес са забравени.”

С тези уводни думи започва книгата „Отровите на Кремъл” на Аркадий Ваксберг, която ви представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com.

Аркадий Ваксберг е известен руски журналист и писател, издал множество книги на Запад и който е един от изследователите, влезли в съветските архиви в кратния период, когато това е възможно в началото на управлението на президента Елцин. След 1996 г. живее повече в Париж, но пътува и до Москва. Струва ми се, че лед тази книга със сигурност визитите в Русия са намалели, ако не и спрели.

Документална изложба, посветена на 120 години от рождението на големия интелектуалец и творец Райко Алексиев, беше открита в сряда в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”.

„Убийството на Райко Алексиев е за едно от най-големите престъпления на комунизма, защото е много страшно, когато се убиват журналисти, особено когато се убиват истински журналисти”, заяви директорът на националната библиотека проф. Боряна Христова при откриването на изложбата.

Изложбата е организирана по идея на Националния литературен музей, с участието на Държавния архив в Пазарджик и националната библиотека преди всичко, за да припомни многостранното творчество на Райко Алексиев.

„Райко Алексиев е в този национално престижен ред на неудобните, низвергнатите, политически репресираните. Идеята е да го покажем в целия му блясък на многостранно надарен талант. Затова изложбата е подготвена като за класик”, посочи Катя Зографова, директор на Националния литературен музей.

Без съмнение в том 2 от своето мащабно изследване „История на комунизма в България”, което ви представям в електронната библиотека на desebg.com днес, проф. Диню Шарланов е посветил на съпротивата на българското общество срещу комунистическата власт в страната.

Това не е случайно проф. Шарланов откри в края на 90-те години за българското общество изключително слабо известното на хората съпротивително движение на горяните. И ако в своята книга „Горяните. Кои са те” той акцентира върху проявите на въоръжената съпротива на горянското движение, то в том 2 на „Историята на комунизма в България” неговото проучване се разпростира, не само върху нелегалната, но и легалната съпротива.

Авторът разделя съпротивата срещу комунизма в България на четири етапа. Първият етап е от септември 1944 г. до обесването на лидера на демократичната опозиция Никола Петков през септември 1947 г. и последвалата забрана на опозиционните партии.

Вторият период е от 1947 до 1955 г. Нейната социална база е забранените опозиционни партии – БЗНС „Никола Петков”, Демократическата партия, Радикалната партия и Социалдемократическата партия През тези години съпротивата придобива масов характер и в селата в резултат на принудителните държавни доставки на селскостопански произведения и чрез отнемане на частната собственост върху земята с насилственото коопериране.

Третият период е от 1955 до 1965 г. Той е характерен с тиха и прикрита съпротива. След Женевското съвещание през 1955 г. на СОЩ, СССР, Англия и Франция е направен първият пробив в „желязната завеса”, като „равновесието на страха” между Запада и Изтока се измества с „мирно съвместно съществуване”. Надеждите за освобождение са заменени от разочарованието след съветските танкове при бунтовете в Берлин през 1953 г. и при народното въстание в Унгария през 1956 г., при които Западът остава пасивен.

Четвъртият период, който е най-продължителен, според Шарланов е съпротивата срещу съветизацията след 1965 г. до падането на Берлинската стена. .