Първият по-цялостен опит за литературоведски анализ на част от творчеството на Георги Марков събра почитатели на писателя на премиера на изданието в Унгарския културен институт в София днес.

Автор на книгата „Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш“ е Цвета Трифонова, известна с книгите си „Писатели и досиета”, „Данаил Крапчев и в. „Зора”. Незабравимото”, „Никола Вапцаров. Текстът и сянката”.

Новата книга, посветена на част от литературните произведения на Георги Марков” включва осем студии и статии, писани между 2007 г. и 2011 г.

Обект на литературоведски анализ са романът „Покривът“, пиесите „Комунисти“ и „Архангел Михаил“, есетата от цикъла „До моя съвременник“, както и посмъртно публикуваният сатиричен роман „Достопочтеното шимпанзе“ в съавторство на Георги Марков и Дейвид Филипс. .

На 3 октомври навършват 22 години от обединението на Германия, едно от най-важните събития на ХХ век. Свикнали сме да определяме миналия век като един от най-трагичните в европейската история, като време, в което във всекидневната ни реч навлязоха нови думи като „тоталитарна диктатура”, „световна война”, „студена война”, „етническо прочистване” и др.

Думи, зад които се крият милиони човешки съдби, преживели травмата от войната, диктатурата, политическото или етническото преследване. Но въпреки това,  Обединението на Германия и последвалото обединение на Европа ни дават основание да определим ХХ век и като век на надеждата – надеждата за помирение и възвръщане на мира на нашия континент.

Обединението на Германия и Европа през погледа на човек отсам Стената

Темата за Обединението на Германия и на Европа може да бъде разгледано в  различни аспекти. Единият аспект е историческият – той предполага безпристрастност и дистанцираност от събитията, представяне на различни гледни точки. Вторият подход е политическият – той търси  последиците от историческото събитие, преценка на позитивите и негативите, до които е довело това събитие. Третият аспект е личният, при който  на преден план стоят пристрастност  и лично отношение.

След „История на Народна република България” Институтът за изследване на близкото минало издаде през 2011 г. книгата „НРБ от началото до края” – втори мащабен опит за представяне на историята в 45-годишния период на комунистическия режим у нас.

Защо се наложи институтът да предложи втори  вариант на историята на комунистическото управление в страната в периода 9 септември 1944 г. – 10 ноември 1989 г.? Причините са две. Първо, защото в „История на Народна република България” акцентът е изместен повече към теоретичната част за случващото по време на комунизма. И втората е, че в този първи опит са пропуснати някои съществени исторически факти.

„НРБ от началото до края” предлага историята за комунистическото властване, като в структурно отношение авторите й стъпват върху три основни периода. Първият, обхващащ 1944-1956 г., разглежда заграбването на властта от комунистическата партия и налагането на класически сталински режим.

През втория период (1956-1986) режимът се характеризира с преминаване от „срамежлива” десталинация към известно нормализиране на всекидневието в контекста на липсата на основни права и свободи, засилено „социалистическо строителство”, търсене на изход от икономически затруднения. „Късният български комунизъм е режим без история, ако не смятаме псевдосъбитийната хроника на формализирания и ритуализиран до крайност официален живот”, посочва проф. Ивайло Знеполски, под чиято редакция е изданието.

Затова пък третият период (1987-1989) е белязан от завръщане на събитието. Знеполски отбелязва, че на първо място избива зле прикриваната репресия на режима, насочена към българските турци. Според него този трети период обхваща финалната криза на режима и неговото мирно, но добре обмислено оттегляне, позволило на най-адаптивната част от номенклатурата да запази контрол върху икономическите лостове и съдебната система.

Заглавията на тези трите основни части в структурата на „НРБ от началото до края” са:

Историците обикновено обичат да казват, че не е изтекло нужното време, не се е уталожила добре миналата епоха, не са се охладили страстите, за да й се посветят исторически изследвания.

Чувал съм това обяснение многократно, когато някои историци са се опитвали да отговорят на въпроса защо не са предложили своя професионален прочит на комунизма.

Затова не е учудващо, че когато Стефан Куртоа издаде част 2 „Черната книга на комунизма”, излязла през 2002 г. и преведена у нас през 2004 г., с по-обстойна част за нашата страна, в цитираната литература в главата, посветена на България, научната, издадена след 1989 г. се брои на пръсти, а редом с нея присъстват документални проучвания и разследвания на журналисти, свързани с различни аспекти на комунистическия режим.

Когато след 2006 г. досиета започнаха малко по малко да се отварят стана ясно, че голяма част от по-известните историци са агенти на бившата Държавна сигурност и това обяснява тяхното дълго мълчание и капка безкритичност за комунистическото минало.

През 2005 г., 15 години след промените, по инициатива на неуморимия Дими Паница няколко души, сред които липсваха професионални историци, бяха поканени от емигранта за учредители на Института за изследване на близкото минало (ИИБМ).

С тази обществена инициатива беше поставена основата на липсващата държавна политика за натрупването на исторически изследвания, посветени на комунизма. Към института бяха привлечени изследователи и историци от по-младото поколение.

Четири години по-късно за 20-годишнината от рухването на комунистическата система в България институтът издаде една уникална по съдържанието си книга, която представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com. Става въпрос за „История на Народна република България”, дело на авторски колектив, под редакцията на проф. Ивайло Знеполски.

Книгата е уникална по замисъл, тъй като е първият отговор на една по-млада генерация историци за научно изследване на комунистическата епоха. За периода от създаването на Института за изследване на близкото минало през 2005 г. до излизането на „История на Народна република България”, повечето от авторите, включени със студии в нея, издадоха към института отделно по един научен труд по определен проблем от близкото минало.

Автори на „История на Народна република България” са Александър Везенков, Даниел Вачков, Даниела Колева, Ивайло Знеполски, Иван еленков, Мартин Иванов, Михаил Груев, Момчил Методиев, Николай Вуков, Петя Кабакчиева, Пламен Дойнов, Румен Даскалов и Чавдар Маринов. .