Днес, през април 2012 г., когато отбелязваме 90-годишнината на Радой Ралин, неговите избрани интервюта могат да бъдат четени като отворена книга-завет. "Вървя си по пътя" е разговорен урок по достойнство, последователност и личностно отстояване. Особено за млада България, сред която паметта за Ралиновото творчество, вдъхновило поколения българи за ценностите на свободата, като че ли все повече избледнява. Избледнява и заради мълчанието на онези, които отказват да си спомнят Радой като един от автентичните разказвачи на  надеждите и разочарованията белязали несвършващия български преход, в който "лидери са полуинтелигентите, а милионери – импротентните", както казваше Радой.

„Вървя си по пътя” е територия на Ралиновата донкихотовски отстоявана, отстоявана и отстоявана, катадневно насъщна като въздуха, като хляба лична и личностна свобода на мненията и съмненията, с която той искаше да зарази колкото може повече българи. Успя ли?! 

Днес в интернет публикациите за Радой може да прочетете например как бил влюбен в проститутка, как в Прага разкрил цял канал за проститутки или пък че бил фен на „Атака” и други подобни недомислици.

Радой Ралин беше много самотен човек и си отиде още по-самотен  - въпреки шумната публичност около него. Спомняте ли си „Самотният човек” на Борис Христов: „...той може пепел да яде, но няма да се моли”. Не случайно в едно от последните си стихотворения Радой написа: „Не се състоя срещата ми с моя живот”. Казваше: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик”. Беше дори решил да се откаже от българското си гражданство, защото не желаеше да бъде поданик.

„Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля!“

Това са указанията на Георги Димитров, ръководил на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), които той дава в края на декември 1944 г. и началото на януари 1945 г. в специални телеграми от Москва за това как трябва да действат „народните съдилища”. Директивите му ясно изразяват политическия реваншизъм и жестокост на човека, който тогава от СССР спуска нарежданията за политиката на Българската работническа партия (комунисти).

Днес, на 1 февруари, в България официално се почита паметта на жертвите на комунистическия режим, а датата пряко се свързва с 1 февруари 1945 г., когато първи и втори състав на т. нар. Народен съд произнасят най-масовите смъртни присъди в българската история и изпращат на разстрел над 150 души, сред които регентите, членове на кабинетите в периода януари 1941 г. – септември 1944 г., народни представители от 25-то Народно събрание, висши военни и царски съветници.

Журналистът Иво Инджев и ядреният физик Георги Котев избраха 26 април, денят, в който се навършиха 26 години от аварията в съветската АЕЦ Чернобил, за премиера на книгата си с многозначителното заглавие „Ядреналин”.

Мястото на събитието също не е случайно – градинката пред „Кристал”, където през есента на 1989 г. се роди първия масов граждански протест срещу екологичните безумия на комунистическата власт.

Книгата на журналиста и на ядренит експерт, който алармира за проблемите с подмяната на ядреното гориво в АЕЦ „Козлодуй”, цели да даде отговори на въпроси, които са добре пазена тайна, и за които обществото не знае нищо.

„Край на облъчването ни с мълчание по въпросите на далаверите в ядрената енергетика”, написа Иво Инджев в своя блог.

Издаденият неотдавна документален сборник „Държавна сигурност и краят на тоталитаризма” на комисията по досиетата ме провокира да потърся в библиотеката си една малко известна на по-широката аудитория книга с документи от този период, която ви представям днес.

Става въпрос за документалния сборник „Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г.”. Изданието е от 1999 г. и съвпада с 10-годишнината от рухването на Берлинската стена.

Книгата е от поредицата „Президентска библиотека” на фондацията на президента Желю Желев, а неин съставител е историкът проф. Стефан Дойнов, бивш председател на Главно управление на архивите при Министерския съвет (сега Държавна агенция „Архиви”).

Съдържа 42 документа от периода 1988-1989 г. от Централния държавен архив и архива на МВР. Сборникът обаче не е фототипно издание. Само някои от документите са придружени с факсимилета, илюстриращи оригинала.

Сборникът съдържа два типа документи. Първият е от партийните архиви – решения, доклади и стенограми от Политбюро на ЦК на БКП и Секретариата на ЦК за политиката на висшето партийно ръководство срещу учредените през 1988 г. и 1989 г. няколко организации, които са определени като „неформални”, както по-късно придобиват публичност.

Преди всичко това са Общественият комитет за екологична защита на Русе, Дружеството за защита правата на човека в България и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България.

В сборника може да откриете строго секретна информация до Политбюро на ЦК на БКП от март 1988 г., внесена от Йордан Йотов, относно учредяването на Обществен комитет за екологична защита на Русе и последвалото заседание на Политбюро по проблема, в което Тодор Живков прогнозира, че „те искат да правят дисидентска организация, да стане като партия на зелените и да подмени партията в бъдеще”;

протокол „А” №660 от заседанието на Секретариата на ЦК на БКП от 26 декември 1988 г. за дейността на т. нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, както и внесените за разглеждане в партийния орган оценка и справка за неформалното сдружение;

заседание на Секретариата на ЦК на БКП от 6 януари 1989 г. за обсъждане на някои мерки за подобряване на политическата и идеологическа работа с творческата интелигенция и др.