На 2 ноември 2014 г., неделя, от 21.45 ч. БНТ ще излъчи филма на доц. Георги Лозанов и режисьора Стоян Радев „И България е една голяма грешка”. Документалната лента е един от най-стойностите опити да се осмисли българския преход през призмата на симулацията.

Лентата проследява ключови за последните 25 години зони от общественото ни развитие като създаването на политическите биографии, бизнеса, медиите, чалгата, Държавна сигурност, правосъдието, „спасителите на нацията”, църквата и свързани с тях емблематични публични персонажи.

Сайтът desebg.com ви предлага интервю със сценариста Георги Лозанов, който отговаря на въпроси на журналиста Христо Христов не само за филма, но и за прехода.

Г-н Лозанов, как ви провокира, за да работите по един такъв филмов проект за прехода?

– Конкретната идеята беше предизвикана от календарен повод – да направим филм за 20-годишнината от 10 ноември 1989 г. Но понеже в България всичко закъснява, с една петилетка най-малко, ние успяхме да направим филма за 25-годишнина от началото на промените.

Започнахме работа по идея на режисьора Стоян Радев през 2009 г. Тогава все още не бях в Съвета за електронни медии. На мен самия отдавна ми се искаше да направя една жанрова трансформация – да се заснеме филм не върху факти, а върху интерпретации, защото фактологическият разказ за прехода е занимание, към което нямаме претенция.

Филмът се опитва да пробва един интерпретивен ключ, за да покаже спецификата на всичко, което се случва в това време между времената, когато вече го няма предишното, за щастие, но все още не се е явило новото, към което сякаш тръгнахме. Какво се случва в тази 25-годишна пауза с хората, с идентичностите?

В България след комунизма – тази голяма сецесия, това прекъсване на демократичната традиция, доколкото я е имало след 1879 г. – новата демократична среда трябваше да се създаде почти от нищото. Разбира се, в началото имаше опити да се зашие историческото време и да се поднови съществуването на партии и дори на издания отпреди 9 септември 1944 г.

Това обаче не се получи.

– Да. Имаше надежда това да дойде през някаква аристократична традиция, през царя. Симеон Сакскобургготски се върна, отново в голямо закъснение, но не възпроизведе тази традиция, а направи обратното. Той влезе именно в този модел на прехода, който е загубил връзките си с едно предишно демократично време.

Гледайки филма ми направи впечатление, че много успешно са подбрани основните теми на прехода и персонажите, чрез които правите тази интерпретация.

– Филмът е озаглавен „И България е една голяма грешка” по аналогия с репликата на Зигмунд Фройд, който тръгвайки си от САЩ в края на своето първо и единствено посещение казва: „Америка е грешка, гигантска грешка”. Можем да предполагаме, че той е имал предвид две неща. Първото е, че в Америка хората от Стария континент са пренесли това, от което са избягали. Нашият случай с комунизма е сходен. Бягайки от комунизма до голяма степен го пренасяме със себе си и все не може да го осъдим.

По-късно и френския социолог Жан Бодрияр твърди, че Америка е симулативна реалност, в смисъл, че там знаците подменят това, което те означават. Образите подменят прототипите.

Аз исках да видя дали това се случва и при прехода в България. Нашата интерпретация на особения преходен период стъпва на тезата за симулацията.  

В началото филмът беше замислен като оптимистичен. Да кажем, че, докато ние се правим на демокрация с всичките й измерения, тя наистина може да се случи. Но документалният филм си е документален, сам те води нанякъде и накрая тази версия се разпадна.

В опита да възпроизведем една демократична реалност, останахме сред едни отломки, включително в последния разговор с Георги Господинов. Затова накрая филмът завършва с констатация, която малко или много обезсърчава зрителите. Защото хората търсят лесни отговори, а лесни отговори няма.

Интересното е, че още преди да са видели филма някои хора, които уж се припознават като демократи, като чуят, че в лентата говорят Андрей Райчев, Слави Бинев, Красимир Гергов, реагират мигновено с репликата: „А, това няма да го гледам”. Всъщност обаче вие сте успели да поставите и предразположите избраните от вас персонажи в такава плоскост, в която те говорят доста откровено за себе си и за случилото се през прехода.

– Въпросът с персонажите, а оттам и с подбора им, следва логиката на първоначално избрания ключ със симулацията. Първо конструирахме зоните, където ни се струваше в най-голяма степен, че симулацията се случва. Такива зони са създаването на политическите биографии, бизнеса, медиите, чалгата, Държавна сигурност, правосъдието, спасителите на нацията, евроинтеграцията, църквата.

След като определихме тези зони потърсихме персонажи, които са двойно представителни за тях – да бъдат част от зоната, но и да могат да я коментират сякаш отстрани.

Ние не поставихме тези персонажи на подсъдимата скамейка, а в позицията сами да представят своите възгледи за това, което се случва на територията, свързана с тях. От тази гледна точка това не е журналистически филм, който притиска с въпроси персонажите в него. По-скоро се дава възможност през интерпретативния ключ  персонажите да се представят такива, каквито биха искали да бъдат видени.

Разбира се, симулативната страна започва да личи, както и невъзможността нейния проект да се осъществи. Включително и ние, авторите на филма, се подреждаме накрая в тази верига, защото и ние участваме в този процес.

Ще  отбележа, че към всяка зона на прехода, засегната във филма, както и към всеки от персонажите вие правите авторски представяния, в които не сте правили компромиси към неудобните факти.

– Тези бележки описват общо взето обществените подозрения към една или друга фигура, защото публичните елити са под огромно обществено подозрение. Избраните от нас персонажи са представители именно на публичния елит, а не на политическия, във филма не участва реален политик. Политиците са друго нещо. Те са представители на една тренирана публична вражда и поведение. Във филма разговорите сме ги водили много по-близко до аза и политиците не ни вършеха работа.

Срещите с персонажите са изключително интересни, защото от една страна те са срещи в реалността, а от друга – под въпрос е самата реалност на прехода. Срещаме с хората, които имат публичната мощ да конструират сами реалността на това, което обитават чрез начина, по който се представят.

Така или иначе, щом говорим за симулация, има само образи, зад които няма реалност. Както и самият филм е един образен конструкт и затова и ние накрая се оказваме в същата ситуация. Затова на финала Георги Господинов казва, че приема заглавието, ако се добави, че „и ние сме една голяма грешка”.

Къде остава наследството на комунизма и какво влияние има то в този преход на симулация?

– В началото на филма политическият емигрант Любомир Канов казва една фраза, която според мен е ключова за филма. Той казва, че когато комунизмът е паднал „ние не се обърнахме към хора, които имат голям опит в злото”. Защото когато комунизмът рухна на нас ни се струваше, че доброто само ще дойде. А то фактически злото не падна, а се смениха маските му.  Битката срещу него предстоеше, но тази битка не беше докарана до края.

Филмът вече беше излъчен на различни фестивали. Каква е реакцията на зрителите?

– Има две очаквания, на които филмът не отговаря. И това е предварително предприета тактика. Едното е да осъдим героите –
ние не го правим, така да се каже не посочваме кои са добрите и кои лошите. И второ – няма хепиенд. В този смисъл това е един филм, който донякъде затруднява аудиторията, която трябва на свой ред да стане част от „голямата грешка” и да опита да мисли през себе си този процес.

Работата по филма помогна ли ви да видите основните черти на прехода по-дистанцирано?

– Това, което успях е да видя, прехода вътре в човека. Ние обикновено имаме склонност да го наблюдаваме в някаква историческа събитийност. А то практически почти 25 години няма историческа събитийност. Имаше само думи – например на Нери Терзиева по телевизията, която се явяваше след 1989 г. и с цялата си харизма казваше: „Стават такива и такива хубави неща, падна комунизмът” и т.н.

В различни точки на България това го слушаха хора, чийто живот беше останал абсолютно същия. И после бавно започна някаква промяна и то външна. Започнаха в гаражите да се появяват бутици и други неща. На мястото на прехода тоталитаризъм към демократично общество, се случи единствено трансформацията от тоталитарно към консумативно общество.

Каки са наблюденията ви за поколението, родено след 1989 г.? То има ли достатъчно добра представа за комунизма и за неговата несвобода?

– Един от мотивите ми да направим този филм беше да се види, че проблемът с комунизма не е проблем на предишните поколения, а е проблем на всички, които живеем в България. Тази работа със злото, тя се е трансформирала, злото изобщо не е изчезнало. Самозалъгващо е твърдението, че младите не ги засяга комунизма. Засяга ги, само че чрез едни други реалности и форми. Не може да не ги засяга. Напротив, те също живеят комунизма. Трябва да се видят пораженията вътре в човека, за да го разберат.

Много е интересно, че има една съпротива на младите срещу филма. Тяхната реакция е следната: „Защо ни стоварвате тази вина на нас?” Това не е вина, ние и върху героите във филма не стоварваме вина, но става дума за самата травма на комунизма, която, докато я възпроизвеждаме, ще минава и през младите поколения.

Младите колкото и да искат да кажат, че нямат нищо общо с комунизма, докато не съдействат реално демокрацията да се случи, да се оформят истинските идентичности, ще продължаваме да боксуваме.

Каква е оценката ви за свободата, такава, каквато я имаме през последните 25 години?

– Свободата, която постигнахме след 1989 г., е свобода на мненията. Колкото и медийната система у нас да е запушена и да има натиск и зависимости като цяло всички мнения по един или друг начин намират публичен изход. Затова и филмът е за свободата на мненията, включително и на мнението за самия себе си. „Да, аз мисля, че съм такъв”, но съвсем не е сигурно, че след това, което кажа за себе си, възприемането ми от другите ще стане по-добро.

Това е филм на разбягалите се гледни точки, а не на консенсуса. Тук няма място за консенсус.

Какво пропуснахме през прехода като общество? Задавам този въпрос, защото ние като че ли винаги сме склонни да търсим причините за проблемите извън нас, все някой друг ни е виновен, не сме самокритични и не носим отговорност.

– Това, което е най-голямата пречка, но вече не в смисъла на симулацията, а реалната грешка, социалната, е че ние пренесохме обществения договор на комунизма в посткомунизма. Протестите и първите самозапалили се хора, като че ли бяха първият голям сигнал, че вече има нежелание този договор отново да се преподписва и от двете страни.

Ние до голяма степен продължаваме да работим по същия този договор от комунизма. Това най-тежко се отразява на т. нар. елити, на които се гледа като на заговорници, независимо от това, че те разиграват някакви различия и позиции, защото всъщност възпроизвеждат една и съща схема на разпределение на социалните блага.

Разпределението на социалните блага според предварително дадени правила, което е демокрацията, практически у нас се случва много трудно. Аз обичам да казвам, че в нашия случай, който винаги се свежда до индивидуалности, се стига до правна утопия. Да сложиш навсякъде, където има някакви отношения в държавата, един полицай, който да следи дали те се спазват, а до него втори полицай, който да следи дали първият полицай спазва правилата, а до втория – трети, до третия – четвърти и т. н.

Разбира се, нормите трябва да хващат важните точки на социалните рискове, но в демократичния свят това става на базата на ценности. Ценността е норма, влязла вътре в теб, тя става част от твоята идентичност. Само на този принцип действат развитите демокрации.

Проблемът ни не е в това, че нашата правна система е по-лоша.
Ние хармонизирахме законите, но в останалите обществени и частни взаимоотношения правилата не функционират. Или ако мога да се изразя по-философски частният човек побеждава публичният човек вече 25 години. И едни частни хора се движат в центъра на публичността по пижами. Частният човек може вкъщи да си е по пижама, да се разпасва, така да се каже, но когато влезе в центъра на публичността и публичния живот влиза в една схема от правила и в демократичният свят действа според нея.

Ние виждаме частни хора с един доста плашещ от ценностна гледна точка частен свят, а той до голяма степен определя цялата ни социална обстановка. Струва ми се, че докато се изграждаха демократични публични отношения и среда през последните 25 години, ние очаквахме, че тази среда ще втвърди и ще се възпроизведе. Но това не стана, защото ние повече симулирахме демокрация, отколкото я създавахме.