Българското правителство обяви 1 февруари за Ден на почит и признателност на жертвите на комунистическия режим. Решението беше взето на 19 януари тази година по предложение на президентите Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002). Какво всъщност отбелязваме на този ден? Защо този ден на възпоминание е необходим и как той помага на обществената памет? Не добавяме ли по този начин още една дата към богатия календар от исторически възпоминания, отбелязвани от една част от обществото и отричани от другата?

И до днес този ден остава малко известен в българското общество. Сам по себе си този факт е достатъчно показателен за историческата амнезия, с която се обръщаме към  най-травматичните моменти от най-новата ни история. В какво се състои историческата травма, символ на която е 1 февруари 1945 г.? На този ден е произнесена смъртната присъда над 147 души от политически елит на Третото българско царство, между които 67 бивши депутати, 22 министри в кабинетите от 1940 до 1944 г., сред които и министър-председателите от този период Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов, както и тримата регенти - княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов. Присъдата е произнесена в Съдебната палата в 16 часа на 1 февруари 1945 г. Същата нощ най-известните обвиняеми са екзекутирани на Централните софийски гробища, а телата им след това са заровени в общ гроб, върху който е положен християнски кръст едва през август 1996 г.

Присъдите са изцяло политически мотивирани. Основните обвиняеми първо са изпратени на разпит в Съветския съюз, а след връщането им в България и конституирането на Народния съд, присъдите им са съгласувани между обвинението, Политбюро на Българската работническа партия и съветското ръководство. Макар и формално произнесени на 1 февруари, присъдите са определени още на 20 януари 1945 г. - тогава Политбюро на ЦК на БРП провежда заседание, на което заедно с обвинителите обсъжда и определя съдбата на обвиняемите, а след това иска тези решения да бъдат одобрени от Георги Димитров, който в този момент е в Москва. Броят на смъртните присъди се увеличава до последните дни преди произнасянето на присъдите - в радиограма от последните дни на януари до Георги Димитров Вълко Червенков пише: „Присъдата ще бъде произнесена в четвъртък - 1 февруари. В по-рано приетото решение [от 20 януари] внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните наказания... От състава на депутатите на смъртно наказание предлагаме да се осъдят до 70 процента." Така на съдебното заседание обвинителите искат смъртни присъди за 25 депутати, а съдът осъжда на смърт 67, без да е известно как и кога към най-тежките наказаниоя са били добавени още 42 имена. Съвременните изследвания за дейността на Народния съд (тук са ползвани данни от изследването на Поля Мешкова и Диню Шарланов) не оставят съмнение, че цялото съдебно произвоство е било политически мотивирано, а съдбата на обвиняемите е била решена извън съдебните зали.

В този смисъл 1 февруари 1945 г. представлява повратна точка в най-новата българска история. Както историците, така и цялото общество могат да спорят по историческото наследство на редица от тези исторически личности и до каква степен те са отговорни за участието на България на страната на Германия през Втората световна война. Но присъдите от 1 февруари 1945 г. са символ на политическото насилие, заляло българското общество след средата на 40-те години. Началото на това насилие е поставено непосредствено след 1944 г. с извънсъдебните политически репресии и е продължено от Народния съд - наред с тази присъда, до края на своето съществуване той осъжда на смърт общо 2730 души. Следват политическите процеси срещу представителите на политическата опозиция, процесите срещу „враговете с партиен билет" вътре в Комунистическата партия, идеологически мотивираното отнемане на частната собственост както в градовете, така и в селата, въдворянето на инакомислещите от различни части на обществото в т. нар. Трудово възпитателни общежития, където мнозина от тях намират смъртта си. Макар и по-рафинирано, политическото насилие продължава да съществува и през следващите десетилетия, а към края на режима избухва с нова сила, като този път негови жертви стават българските мюсюлмани.

Както и историята на много други страни от Европейския континент, българският ХХ век е белязан от идеологическо мотивирано политическо насилие, жертви на което в Европа стават милиони хора. Разликата е, че в Европа жертвите на това насилие се помнят, а неговите извършители са осъдени от историята, докато у нас стремежът е миналото да бъде забравено. Популярен е призивът да гледаме напред, а да не ровим историческите рани. Но за съжаление историческите травми продължават да съществуват и дори и за тях да не се говори публично, те живеят в спомените на обществото.

Именно това е основната причина да отбелязваме 1 февруари. Той беше определен за Ден на памет за жертвите на комунистическия режим и можем само да се надяваме, че това ще бъде стъпка към постигането на национално помирение, помирение не само вътре в обществото, но и помирение на обществото с българската история. Главната цел на демокрацията е да запази правото на всеки свободно да отстоява своето мнение, както по отношение на съвременната политиката, така и по отношение на историята. Тази свобода може да бъде гарантирана само след като обществото се е отказало от политически мотивираното насилие, а възпоминанието на жертвите от това насилие е едно от средствата за защита на тази свобода. Надявам се, че на 1 февруари честваме именно отказът на българското общество от политически мотивираното насилие, което е една от основите на демокрацията въобще.

Текстът е публикуван на страницата на българския депутат в Европейския парламент Андрей Ковачев, ГЕРБ (http://www.andrey-kovatchev.eu/bg/index/index/1).