Преди 34 години, на 10 ноември 1989 г., пленум на ЦК на БКП приема оставката на генералния секретар на компартията Тодор Живков, който се оттегля от властта след 33 години след натиск на Москва.

Принудителната му оставка е подадена пред Политбюро на ЦК на БКП предходния ден – 9 ноември, когато пада и Берлинската стена, но върхушката на комунистическата партия информира обществото за нея едва, след като тя е гласувана на партийния пленум.

Живков, който по това време е 78-годишен, се съгласява да подаде оставка сред серия от интензивни срещи между 6 и 9 ноември с тогавашния съветски посланик генералът от КГБ Виктор Шарапов, генерал от КГБ, като дългогодишният комунистически ръководител има същата съдба, както всички останали наместници на Кремъл в България – да бъдат утвърждавани и заменяни от Москва.

Замесникът на Живков - верен на Клемъл слуга

На негово място е определен верен на руснаците човек от БКП – тогавашният министър на външните работи Петър Младенов, като идеята е комунистическия режим да се преутрои, както това се опитват да направят в СССР.

Скоро обаче, след главоломно развиващите се събития в Източна Европа, става ясно, че тоталитарната система не може да бъде запазена и БКП да продължи да управлява еднолично.

Живков се оттегля с уговорката да няма репресии срещу семейството му, завещавайки на българите трети фалит по време на своето управление (след 1960 и 1977 г.) напълно фалирала държава – близо 11 млрд. долара външен дълг, който вече не може да бъде изплащан и 26 млрд. лева вътрешен дълг, натрупан през последните няколко години от управлението му, за да се запълват финансовите дефицити във всички сектори.

Външният дълг от тоталитарното управление на БКП начело с Тодор Живков е изплатен от българите 26 години по-късно – през 2015 г.

Обществото усеща мащабите на банкрутиралото управление на комунистическата партия и „Тато“ през есента на 1990 г., когато всичко от магазините изчезва, а цените скачат шоково.

Закъснелите признания на Живков

Половин година след 10 ноември 1989 г. – през пролетта на 1990 г., когато Тодор Живков вече арестуван за злоупотреба с власт, той ще направи признание пред прокурорите, което никога няма да произнесе публично:

„Чувствам известна вина, че се стигна до това кризисно състояние в нашата икономика.

Генезисът на марксизма-ленинизма е казал ясно и категорично, че социализмът е посткапитализъм, след капитализма, а не преди него. Никой не може да ме убеди, че може да се изгради социализъм с буржоазно-помешчишка Русия.

Аз се учудвам за тези 10 млрд. долара задължения. Учудвам се, че с такива бързи темпове са се увеличили задълженията и не мога да си представя как ще се излезе от кризата. Вината не е на Тодор Живков.

Моята вина се състои само в това, че всичко това, което Горбачов сочи като слабости в икономиката и всички сфери у нас и във всички социалистически страни в една или друга степен. Аз нося вина за това. Но не мога нося отговорност за това, което дадени хора, на които съм гласувал доверие, не са го оправдали.”

И ще добави нещо, което също няма да намери смелост да каже пред българското общество:

„Аз не твърдя, че народът е живял в изобилие – такова беше времето. Ние сме идеализирали Съветския съюз. Той за нас беше образец. И трябва да бъда сега подлец, за да кажа, че още тогава съм бил наясно какво е било положението в Съветския съюз. Очевидно е, че ЦК на БКП и генералният му секретар са били под влиянието и в плен на илюзията, че победата на социализма е гарантирана.”