Минутите изтичат, стават часове. Часовете се превръщат в дни, дните в нощи, а аз все още не мога да откъсна мисли от загубата на скъпия Дими Паница. Знам, че той има много приятели и че всеки от тях би могъл да разкаже много за него. Тези редове обаче са продиктувани най-вече от желанието да споделя няколко важни неща за ЧОВЕКА Дими Паница.

Важни, защото в материалния свят, в който живеем и по българските ширини, където в повечето случаи представата за човешките ценности и добродетели е преобърната, животът и делото на Дими Паница могат да бъдат пътеводител. Могат да са пример, подкрепа и вдъхновение за много хора – от младите, сблъскали се с началните трудности и преживели първите разочарования, до по-възрастните, загубили пътя и надеждата.

Въпреки че беше прекарал дълги години в емиграция той познаваше България много по-добре от мнозина. При всяко завръщане в Родината през последните 21 години той постоянно пътуваше и знаеше какво става не само в София, но и извън нея. Дими не спря да се интересува от хората и проблемите им в различни краища на страната. И да помага.

Дими беше духовно богат. С голямо сърце и душа, отворени към хората, невероятен оптимист и вечно усмихнат. Не познавам друг човек, в който по такъв начин да са съчетани енергичността, постоянството, последователността и желанието за работа. Неуморим и неизчепаем откъм идеи, за които винаги намираше начин да бъдат претворени и да се реализират.

Дими беше благороден и щедър. Един необичаен съвременен възрожденец, рядко срещан днес филантроп. Трудно е да се изброят обществените инициативи, които той поде и които насърчи. Той умееше да открива доброто и добрите дела в много обикновени хора, незабелязани от никого друг, хора със справедливи и самопожертвователни за обществото каузи и да ги подкрепя.

В България днес рядко се намират преуспели личности, които постигнали успех, би бил той и финансов, да вложат част от него в обществото по такъв всеотдаен начин, по който го правеше Дими. Няма да е пресилено ако кажа, че Дими е едно от малкото изключения.

Името на фондацията му „Свободна и демократична България” е най-точният израз на мечтата на милиони българи, преживели комунизма и желаещи да живеят в една европейска, свободна и демократична страна.

Всъщност цялата дейност на фондацията, усилията на Дими и на милата му съпруга Ивон (съосновател на организацията) беше насочена към тази главна цел. И двамата работиха за това ежедневно, без фанфари, без пиари, без стремеж да задоволяват някакво собствено его или да срещат имената си на благодетели в медиите.

Те просто бяха естествени хора, опазили се от главозамайване и съхранили изкуството на нормалното, непринудено човешко общуване. „Никога, никога не се взимай прекалено на сериозно!”. Това беше скъп завет за Дими, даден от неговия баща, който той не беше забравил и следваше през живота си. Завет, споделен и завещан от Дими в последното му интервю, което той даде пред мен.

Дими беше човек на каузите. Мисля, че основните каузи, за които той вложи много енергия, средства и любов, и които ние трябва да помним и да не забравяме, са следните:

1.    По-добро образование за младото поколение. „Моето „дете” Американският университет наесен ще отпразнува 20 години от създаването”, сподели ми радостен и въодушевен Дими през април тази година, малко след като беше организирал честването да се проведе в Народния театър „Иван Вазов”. (Колко много съжалявам, скъпи Дими, че смъртта няма да ти позволи да присъстваш на годишнината, но съм сигурен, че ще бъдеш духом в сърцата  и умовете на всички, които ще бъдат там!) „Моите деца”, както сам ги наричаше, Американският университет в България и Училището по политика са образец за усилията му в образователната политика. В последните години той даде много и на Нов български университет.

2.    Независима и качествена журналистика. Като човек на перото с 42-годишен стаж в журналистиката на Запад едно от първите негови начинания в България след промените беше да бъде отличена независимата и качествената журналистика. С наградите „Паница” бяха поощрени десетки колеги през 10-те години (1994-2004) на съществуването на наградата (лично аз още нося крилата, която наградата ми даде през 1999 г. и нямам намерение да ги сваля).

Наградите „Паница” бяха и си остават еталон за качество и независимост. Дими желаеше медиите да дават повече на обществото, да съдействат за свободата и развитието му, а не да девалвират в печалбарство и да се превърнат в част от корупционната система в България, в обществени манипулатори и поле на компроматни войни.

3.    Каузата на благотворителността. Фондация „Свободна и демократична България” на Дими и Ивон, изигра основна роля при осъществяването на тази благородна кауза. Хората, които те са подпомогнали, най-добре знаят и могат да оценят благородната им мисия.

4.    Каузата памет за миналото. Дими беше един от малкото хора и един от първите, които прозряха колко важно е да се знае истината за епохата на комунизма. Той инициира създаването на Института за изследване на близкото минало, първата по рода си неправителствена организация, която акцентира върху изследвания за този период от историята на България. За Дими беше важно младите да знаят истинската история, защото виждаше как манипулациите продължават. Ако има нещо, което го разочарова, това беше ненавременното разкъсване на мрежата на бившата Държавна сигурност. Мрежа, която беше оплела много хора във властта, в медиите, а също и негови приятели. Той обаче не се поколеба да се оттегли от почетното членство в БАН и публично да изрази позицията си, че не е последвало покаяние, след обявяването на агентите на ДС в академията през 2010 г.

Дими държеше този процес на осветяване да продължи. Не е случаен фактът, че комисията по досиетата стана първата държавна институция, отличена с наградата „Гражданска доблест” (също създадена от Дими), заради важната за обществото дейност през 2010 г.

Дими прие за много необходимо създаването на специализирания сайт Държавна сигурност.com и не се поколеба да го подкрепи.

Тук не трябва да се забравя и гражданския апел за връщане на българските архиви, изнесени от Червената армия в Москва след 9 септември 1944 г. Инициатива, отново подета от фондацията на Дими през 2007 г., увенчала се с успешен завършек, на който той стана свидетел. Инициатива показа как силата на гражданския натиск може да влияние благоприятно за формирането на държавна политика.

5.    Изграждане на свободно гражданско общество. Тази кауза до голяма степен обединява вече изброените и дава обобщена представа за цялостната дейност на Дими Паница. Без съмнение той ще остане в историята като човекът дал много за полагането на основите на едно гражданство общество, което да бъде двигател и ядро на българската нация. И Дими правеше всичко това, защото не беше престанал да обича Родината след половин вековно изгнание в емиграция.

Минутите изтичат, стават часове. Часовете се превръщат в дни, които отминават, а аз продължавам да разгръщам писмата му и в тях откривам все същия усмихнат човек. Откривам, че не мога да се разделя с Дими.

Дими беше и остава приятел. Жаден за живот. Живот, който мнозина не могат да оценят, че разполагат с него, да го разберат и да го изживеят смислено, правейки добро, както това правеше Дими.

Ще си позволя да споделя част от личната си кореспонденция с Дими през последните месеци, когато той с всички сили се бореше за живот. Тя е показателна за волята, силата на характера, оптимизма и духа му:

„Ще се борим до дупка и ще спечелим!
ОБЕЩАВАМ!”

И още:

„От утре съм обратно на процедури… не са лесни, но ще се справя.”

И още:

„НЕ СЕ ПРЕДАВАМ!”

В една от паузите на лечението написа:

„Имахме прекрасно, топло време. Днес застудя, но слънцето грее, което ми доставя много радост, като седна на пейката в парка до нас да си чета вестника! И там често си мисля за теб, за България, за бъдещето…
И ми е кеф!”

Дими е щастлив човек: „Моята мечта се сбъдна! Дойде денят, в който се върнах в България”, споделяше той приживе. Онази свободна България, за която беше жадувал половин век (между 1948-1989 г. Дими Паница е политически емигрант. Напуска Родината на 18-годишна възраст, когато в страната се вихри терора на сталинистката БКП).

Дните и нощите отминават. Ще се превърнат в месеци, месеците в години. Но аз съм убеден и силно вярвам, че Дими ще продължи да бъде щастлив човек и след смъртта си. Ще продължи да бъде обичан и няма да бъде забравен, нито той, нито делата му от всички нас – приятелите му, които имаха щастието и привилегията да го познават.

Заупокойни служби в памет на Дими Паница ще бъдат отслужени по едно и също време в Париж и София във вторник, 2 август, 2011 г. Службата в София ще се състои в църквата „Св. София" от 15.30 ч.

Дими Паница е пожелал да бъде погребан в България. Очаква се през октомври тази година съпругата му Ивон да пристигне в България с урната с праха му, която ще бъде поставена във фамилната гробница.