1 МАРТ 1948 г. – На заседание на югославското Политбюро на Тито се изказва срещу създаването на балканска федерация, която би била съветски троянски кон. По това време отношенията му със Сталин са влошени. Няколко дни по-късно, на 18 март 1948 г. съветското ръководство изтегля съветските съветници от Югославия.
Идеята за балканска федерация се лансира от Тито и Георги Димитров в края на 1944 г. По това време в България по линия на компартията започва процес на македонизацията.

През есента на 1945 г. Областният комитет на БРП (к) в Горна Джумая орг първинизира чествания, чиято цел е да възпитат македонско съзнание сред населението. Внушаването на македонско съзнание е активизирано след X-ия разширен пленум, който предоставя на Пиринския край „културна автономия” и набелязва мероприятия по прилагането й.

Сред тях е проведеното в края на 1946 г. първо за комунистическата власт преброяване на населението. Тогава за пръв път в България се „установява” значителен процент македонци по „народност”: 169 544 души.

Те формират мнозинство в Горноджумайска област: 160 641 или 63,6% от общото й население. Тези цифри са в резултат на административното фабрикуване на „македонците” от 1946 г.

Сталин неколкократно настоява за бързо създаване на федерация между Югославия и България, а после на двете държави с Албания. Тази идея обаче се проваля след отказа на Тито през 1948 г.

БКП дълго време пази мълчание по този въпрос. Чак през 1963 г. на специален пленум на ЦК на БКП Тодор Живков, заявява, че населението в Пиринския край е българско.

3 МАРТ 1953 г. – Георги Константинов, анархист, и Васил Зафиров, легионер, взривяват паметника на Сталин в Борисовата градина в София.

Няколко дни по-късно са разкрити и арестувани.

На 15 юни 1953 г. са осъдени за създаването на организация, която „си е поставила за цел да събори народно-демократичната власт в Народната република".

Георги Константинов е осъден на 20 години, Петър Николов Петров на 16 години, а Васил Зафиров на 14 години затвор.

5 МАРТ 1940 г. – Сталин подписва предложението на Лаврентий Берия за екзекуцията на взетите в плен полски офицери при нахлуването на СССР в Полша през септември 1939 г. (вижте документа тук). Престъплението е известно като Катинското клане – масово избиване на над 20 000 поляци. Екзекуциите са извършвани предимно край Катин, на около 18 км от Смоленск, Русия.

Разстреляни са хиляди полски войници, офицери, представители на интелигенцията, едри собственици – „цветът“ на полската нация. Сред жертвите са общо 16 генерали, 1 адмирал, 24 полковници, 79 подполковници, 258 майори, 654 капитани, 3420 подофицери, 7 армейски свещеници, 3 едри земевладелци, 1 принц, 43 служители, 85 редници, 131 бежанци; 20 университетски професори, 300 физици, няколко хиляди адвокати, инженери и учители; повече от 100 писатели и журналисти и над 200 пилоти.

Въпреки че според данните на Сталин разстреляните са 25 700, на 3 март 1959 г. в доклад на председателя на КГБ Александр Шелепин се казва, че всъщност са разстреляни 21 857 поляци, както следва:

•    4 421 в Катинската гора (Смоленск)
•    3 820 в лагера ”Старобелск” (близо до Харков)
•    6 311 в лагер ”Осташково” (Калининска/Тверска област)
•    7 305 в други лагери и затвори в Западна Украйна и Западна Беларус.

Ликвидиран е повече от половината полски офицерски състав. Около 7 000 души от тях са разстреляни собственоръчно от Василий Блохин, комендант на главната квартира на НКВД на „Лубянка“ в Москва.

 През 1942 г. работници, извършващи изкопни работи под ръководството на германските въоръжени сили, откриват близо до Катин  ров, пълен с неразложили се трупове. Мнозинството от тях са на полски офицери.

Германия огласява зловещата находка пред световната общественост през пролетта на 1943 г., като обявява, че поляците са разстреляни по заповед на Сталин  още през пролетта на 1940 г.

През 1943 г. СССР си връща катинските територии. Извършена е повторна ексхумация, след което обвинява за случилото се Вермахта. Съветската страна твърди, че жертвите са били разстреляни през есента на 1941 г. от германците.

В продължение на десетилетия СССР твърди, че убийствата са били извършени от нацистите. Едва през 1990 г. Михаил Горбачов призна отговорността на страната си масовите кланета, а след рухването на Съветския съюз Борис Елцин разсекретява документите, които потвърждават, че разстрелите са извършени от НКВД през пролетта на 1940 г. по заповед на Сталин.

През април 2010 г. руският премиер Владимир Путин, който заедно с полския си колега Доналд Туск почита жертвите от масовото убийство, излага своето предположение за причината, подтикнала съветския диктатор Йосиф Сталин да нареди клането. "Моето лично мнение е, че той е поръчал този разстрел от желание за мъст", посочва Путин.

На 2 декември 2010 г. Руската Дума приема днес декларация, признаваща избиването на хиляди полски офицери от НКВД през 1940 г. в Катин като "престъпление", наредено от Сталин. "Публикуваните документи, които в продължение на години са били в тайните архиви, не само разкриват мащаба на тази ужасна трагедия, но и свидетелстват за факта, че престъплението в Катин е било извършено по личната заповед на Сталин и на други съветски ръководители", се казва в приетата днес декларация.

"Отговорността за това престъпление беше вменена от съветската пропаганда на нацистките престъпници", което предизвика "гнева, огорчението и недоверието на полския народ", се казва още в текста на декларацията. Руският парламент изразява „дълбокото си състрадание към всички жертви на неоправданата репресия, на техните семейства и на близките им", завършва декларацията.

5 МАРТ 1946 г. – Уинстън Чърчил произнася Фултънска реч, смятана за начало на Студената война и която набелязва принципите и структурата на обединението на западните демокрации за противопоставянето им на съветския тоталитаризъм. В колежа Уестминстър във Фултън, САЩ, бившият британски министър-председател Уинстън Чърчил в присъствието на президента Труман определя разделението между демократичната и съветизираната тоталитарна Европа:

"От Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо желязна завеса разделя континента. Отвъд нея остават столиците на древните държави на Централна и Източна Европа. Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София, тези знаменити градове и населението на техните държави се намират в съветската сфера на влияние и всички те са в една или друга форма обекти не само на съветското влияние, но и на много голям и нарастващ контрол от Москва. Комунистическите партии, които бяха много малки в тези източноевропейски държави, бяха издигнати до положение и сила, които многократно превъзхождат тяхната численост, и се опитват да постигнат във всичко тотален контрол."

5 МАРТ 1953 г. – На 74-годишна възраст умира Йосиф Висарионович Сталин. Той ръководи СССР след смъртта на Ленин през 1924 г. По време на управлението му и в резултат на репресиите на режима му са избити около 40 млн. души. Пред него по този показател е само китайския лидер Мао Дзъдун с 50 млн. избити души, а третото място се заема от Хитлер с 20 млн.

В края на живота си Сталин е с влошено здраве, а параноята му го кара да подозира в заговор всички от старите си другари. Не пожалва и лекарите от които се нуждае, като организира т. нар. лекарски процес, по който още през септември 1952 г. са арестувани 27 лекари, чийто брой бързо нараства на стотици по обвинение в шпионски терористичен заговор и връзка с чуждестранни разузнавания. Гласност на арестите са дадени на 3 януари 1953 г., но Сталин живее още само 51 дни и след смъртта му делото е прекратено, а оцелелите лекари освободени.

Съществуват съмнения, че смъртта на Сталин е била насилствена и организирана от началника на съветските тайни служби Лаврентий Берия.

След кончината тялото на Сталин е положено в мавзолея на Ленин, преименуван мавзолей на Ленин и Сталин. На 31 октомври 1961 г. по предложение на Никита Хрушчов мумията му е извадена от мавзолея и погребана край стената на Кремъл, като част от развенчаване на култа към личността му в Съветския съюз.

6 МАРТ 1964 г. – На съвещание на ЦК на БКП се обсъжда започналата смяна на имената на българите мюсюлмани в Чеча (преименуването на българите мюсюлмани започва през 1962). Благоевградски окръг е упрекнат в изоставане.

8 МАРТ 1971 г. – Политбюро на ЦК на БКП взима решение „А" №145 да бъде издигната и поддържана кандидатурата на Ловчанския митрополит Максим за нов патриарх. На председателя на Комитета по църковните въпроси Михаил Кючюков е възложено да осигури избора.

8 МАРТ 1988 г.   - В Дома на киното в София, след прожекцията на спрения от властите документален филм на Юри Жиров "Дишай" за обгазяването на Русе, е основан Обществен комитет за екологична защита на Русе. Записват се 360 души, за председател е избран Георги Мишев. От 33-ма членове на Управителния съвет 20 са членове на БКП, включително активни борци, членове на ЦК на БКП и народни представители.

На 11 и 14 март учредителите са привиквани в ЦК на БКП, за да бъдат принудени да се откажат от дейността си. Георги Мишев, Христо Смоленов и Соня Бакиш (жена на председателя на Народното събрание Станко Тодоров) са изключени от партията. До партийните организации по места за обсъждане и гласуване срещу Комитета е разпратена справка, в която Комитетът е обвинен, че "с демагогията си е послужил на интересите на западни централи". В рамките на броени седмици Русенският комитет е разбит от Политбюро и Държавна сигурност и не успява да осъществи дейност.

9 МАРТ 1985 г. – В 21,31 ч. във вагон за майки с деца на влака Бургас-София избухва взривно устройство, в момент когато влакът навлиза в гара Буново. На място са убити седем души, сред които две момчета на 12 години, а девет са ранени. В 22,02 ч. друга бомба избухва в хотел “Сливен” в Сливен. Ранени са 14 души.

9 МАРТ 1989 г.  – Близо до Орлов мост в София вечерта милиционери прострелват в краката фотографа Симон Варсано, докато пише с графити лозунги срещу властта.

9 МАРТ 1989 г. – Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности внася документи за юридическа регистрация. Окръжният съд във Велико Търново отказва регистрация на 22 март 1989. Комитетът подава жалба до Върховния съд.

11 МАРТ 1989 г. – От България е експулсиран отец Благой Топузлиев от Независимото дружество за защита на правата на човека.

11-12 МАРТ 1963 г. – На пленум на ЦК на БКП се осъществява обрат в партийната линия по македонския въпрос. Тодор Живков заявява, че населението в Пиринска Македония е част от българската нация и е било насилено от БКП през 1946 г. да се обяви за македонско.

11 МАРТ 1985 г. – Михаил Горбачов е избран за генерален секретар на ЦК на КПСС на мястото на починалия на 10 март Константин Черненко.

12 МАРТ 1988 г. – Пред Политбюро на ЦК на БКП Тодор Живков излага основните моменти в "новата стратегия по възродителния процес". Той предлага да се преселват отделни семейства и край границата да се настаняват българи. Според Живков преименуването не е дало желания резултат: "Трябва да се отиде към нови смели решения, които да ни позволят да доведем това дело докрай. Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се кръщават вкъщи, всяко новородено има две имена и т.н. При новите условия национализмът започва да се възражда."

15 МАРТ 1945 г. – Провежда се първият процес на Четвърти върховен състав на „Народния съд” срещу 142 офицери от командването на войската завършва с 30 смъртни присъди и 26 присъди доживотен затвор. Почти всички смъртни присъди са изпълнени същата вечер на Софийските гробища.

15-17 МАРТ 1972 г.  – Милиция и армейски подразделения с танкове правят блокада на село Барутин, Смолянско. Миньорите от урановия рудник са бити, за да сменят имената си. След тридневна обсада армията и милицията навлизат в селото със стрелба. Милиционери и войници нахлуват от къща на къща, има много пребити. Убити са Неджибе Келосманова и Емине Ибрахимова, шестима са ранени, шестима са осъдени на затвор.

15 МАРТ 1989 г. – Тодор Кавалджиев апелира по радио Свободна Европа към министър-председателя Георги Атанасов за реабилитация на Никола Петков, за премахване на закона за разтурване на БЗНС "Никола Петков" и за реабилитиране на съдените по този закон.

16 МАРТ 1989 г. – Организацията Ислямска конференция приключва срещата си в Риад с комюнике, което призовава България да прекрати насилието над етническото турско малцинство и да спазва международните си задължения по спазването на религиозните и малцинствените права.

17 МАРТ 1989 г. – Председателят на Независимото дружество за защита правата на човека в България Илия Минев прекратява гладната стачка, която е започнал на 12 януари, след като получава отговор от главния прокурор на своя протест за действията на МВР спрямо членовете на НДЗПЧ. Въпреки че главният прокурор определя действията на МВР като законосъобразни, самият официален отговор е значителен пробив в практиката на властта да игнорира апелациите на независимите групи и своего рода признаване на НДЗПЧ. След 62 дни гладна стачка Илия Минев тежи 38 килограма.

17 МАРТ 1989 г. – С обвинения в тунеядство и създаване на социално напрежение в страната съдът в Стара Загора осъжда Николай Колев - Босия, поет, член на НДЗПЧ и на независимия профсъюз "Подкрепа", на 18 месеца интерниране в Бобовдол. Босия е отведен незабавно в Бобов дол. На 20 март обявява гладна стачка.

19 МАРТ 1989 г. – Двама от основателите на Независимия профсъюз "Подкрепа" –  Димитър и Диана Бояджиеви, са експулсирани от България.

18 МАРТ 1948 г. – Подписан е Договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ със СССР.

19 МАРТ 1951 г. – Постановление на ЦК на БКП осъжда насилията при кооперирането в Кулска околия и в с. Ябланица, станали причина за бунтове там в началото на същия месец. Селските и женски бунтове за възвръщане на добитъка и инвентара в Кулско и Видинско са първите по рода си в страните от Източния блок и предхождат работническите бунтове в Източен Берлин през 1953 г. След партийното постановление,  в края на март последва масово напускане на ТКЗС, демонстрации срещу кооперирането и възвръщане на добитъка и инвентара в с. Грамада, Кулско. Властта се разправя с протестиращите селяни, като арестува 59 души, част от тях са изпратени в лагер. Десетки семейства са изселени в други райони на страната.

22 МАРТ 1964 г. – На съвещание на градския комитет на БКП в Гоце Делчев представителите на ОК на БКП в Благоевград дават за пример извършеното преименуване в Якоруда и Белица. Градският комитет начело със Съботин Генов, Петър Дюлгеров и К. Малинов предприема мерки за смяната на имената. Първоначално се оказва натиск върху българите мюсюлмани, които са партийни членове, да си сменят имената, за да служат за пример на останалите. След като съпротивата им е пречупена, те сменят имената си, но го запазват в тайна. Градският комитет в Гоце Делчев решава да бъдат създадени специални комисии по преименуването във всяка община, в които да има представители на милицията. Под предлог за учения армията също трябва да бъде на разположение за блокиране на селата. Предвижда се преименуването да бъде извършено с натиск, но без прилагане на сила.

В края на март 1964 г. насилственото преименуване на българите мюсюлмани предизвиква вълнения, особено силни в Рибново, Корница и Брезница. В Рибново комисията по преименуването е набита, а придружаващите я войници и милиционери стрелят във въздуха. След като силите се изтеглят от селото, хората организират денонощно дежурство и опожаряват единствения мост, за да спрат достъпа до селото. Армията и милицията блокират селото, спряно е водоснабдяването и доставката на храни. 200 души от Корница, Брезница, Лъжница и Буково са спрени в Рила, преди да стигнат пеша до София, за да протестират срещу смяната на имената. Опитът за покръстване трае седмица. Местните функционери като Кръстю Тричков са за насилствено преименуване, но Тодор Живков решава на преименуваните да бъдат върнати старите паспорти. ЦК изпраща комисия, която спира преименуването и хвърля вината за насилията върху местното партийно ръководство.

22-23 МАРТ 1988 г. – В Аман на среща на министрите на външните работи на страните от организацията Ислямска конференция турският външен министър Месут Йълмаз говори за третирането на турското малцинство в България. Абдулла Омар Насеф от Саудитска Арабия, който през юни 1987 г. е в България начело на тричленна делегация, за да разследва ситуацията с турското малцинство по поръка на Ислямска конференция, разпространява доклад за "политиката на насилствена асимилация, предприета от българското правителство, която нарушава личния живот, свободата и естествените права на турското население."

23 МАРТ 1967 г. – На пленум на ЦК на БКП председателят на Комитета за Държавна сигурност ген. Ангел Солаков докладва, че през периода 1963-1966 „престъпна дейност с политически отенък" са имали 5260 младежи и девойки на възраст от 15 до 28 години, от които 718 са участвали в "нелегални младежки контрареволюционни организации, във вражеска агитация и пропаганда, кражба на оръжие и терор". През 1963 са разкрити нелегална младежка група в Перник и нелегална младежка контрареволюционна организация в Габрово. Младежи от с. Бели Искър създали контрареволюционна група, която "си поставяла за цел да вдигне язовира във въздуха".

"Връх на контрареволюционната дейност" за този период били извършените от младежи в Шумен терористични актове. От 1963 г. до 1966 г. опит или подготовка за бягство през граница извършили 4192 младежи, от които 407 успели да избягат, а 25 били убити.

"Под влияние на китайската пропаганда" са били групата на Захари Харалампиев Свинарски и Петрана и Пенчо Стоилови, разкрита през 1963 г., групата на Т. Златков в ДИП "Комуна" в София, разкрита през 1963 г., групата на Методи Ташев в Казанлък, разкрита през 1964, групата на Горуня и Цоло Кръстев, групата на Лиляна и Методи Десови и Иван Марваков в Перник, разкрита през 1966, прокитайска група в Ямболски окръг, разкрита в началото на февруари 1966 г., група на Георги Заркин за въоръжена борба срещу народната власт.

Само през 1966 г. са разкрити 12 нелегални групи със 101 участници и 88 автори на анонимни материали, 10 от които са били осъдени.

23 МАРТ 1968 г. – В Дрезден, ГДР се провежда съвещание на партийните и държавни ръководители на страните от съветския блок, посветено на ситуацията в Чехословакия.

Въпреки опитите на Дубчек да обоснове програмата за реформи, той е остро критикуван от Валтер Улбрихт, от Владислав Гомулка, който заявява, че в Чехословакия върви контрареволюция, и от Тодор Живков. Брежнев смята, че компартията е загубила управлението на страната.

Най-сдържан е Янош Кадар, който намира, че не може да се говори за контрареволюция и че чехословашката компартия ще се справи с положението. След съвещанието в Дрезден се засилват нападките на останалите социалистически страни срещу чехословашките комунисти и се разработват варианти за действие.

Валтер Улбрихт, Владислав Гомулка и Тодор Живков са за използване на "всякакви средства, включително военни".

23 МАРТ 1982 г. – Създаденият през ноември 1944 г. Славянски комитет е преименуван в Комитет за българите в чужбина. Славянският комитет, заедно с други организации като Комитета за култура, Комитета за наука, технически прогрес и висше образование, БАН, Комитета по вероизповеданията, Държавния комитет по туризъм, Агенция "София прес", Международното адвокатско бюро, ВТП "Хемус", е натоварен от Политбюро да пропагандира постиженията на социализма в НРБ сред "лоялната емиграция", да я противопоставя на "вражеската емиграция" и да пречи на "домогванията на чуждите разузнавания", като контактите с "изменници" стават само с разрешение на Държавна сигурност. Комитетът за българите в чужбина формално е обществено-държавна организация и се ръководи от изборно настоятелство от български общественици и емигранти, а в действителност е под контрола на ЦК на БКП. Негов несменяем председател от 1982 г. до 1990 г. е Павел Матев.

24 МАРТ 1945 г. – Започва вторият процес на Четвърти върховен състав на "Народния съд" срещу 137 офицери от командването на войската.

24 март 1962 г. – Специалната комисия на ЦК на БКП, оглавявана от члена на Политбюро Борис Велчев, Апостол Колчев, първи зам.-вътрешен министър, Никола Ангелов, зам. завеждащ отдел "Административен" в ЦК и Саботин Генов от отдел "Организационен" в ЦК, излиза с доклад за убийствата в лагера край Ловеч, създаден с устно разпореждане на Тодор Живков и Политбюро на ЦК на БКП през 1959 г. В доклада комисията предлага лагерът да бъде закрит. В документа комисията констатира: „Според нас извращение на законността и социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието. В самата постановка за създаване на такова учреждение се намира и коренът на всякакъв възможен произвол. В сигналите до ЦК се изтъкваше, че някои от въдворените са умирали от нанесения им побой. Както в сигналите, така и в процеса на проверката бяха назовани и отделни конкретни случаи на жестоки разправи... Факти за тежкия режим в трудовата група са били известни, както на редица служебни лица, така и на не малко граждани от Ловеч и окръга и са предизвиквали сред последните неодобрение, недоволство и доже чувства на симпатия към лагерниците.”

24 МАРТ 1986 г.  – Гриша Филипов е освободен от поста министър-председател. На негово място е назначен Георги Атанасов.

26 МАРТ 1968 г. – Политбюро на ЦК на БКП обмисля мерки, за да не стигне информация за събитията в Чехословакия до българската общественост, като съобщенията се изработват само от БТА и „Работническо дело", да не бъде допуснато публикуването на полемични статии в печата и се "подобри работата на партията с интелигенцията, младежта и особено студентите".

27 МАРТ 1953 г. – Президиумът на Върховния съвет на СССР по предложение на министъра на вътрешните работи Лаврентий Берия приема указ за амнистия, като първо от лагерите се освобождават непълнолетните, бременните жени и жените с малки деца, старците и инвалидите.

От 2 526 402 затворници към момента на амнистията са освободени около 1,2 млн. души.

Амнистията не се отнася за осъдените за тежки криминални и стопански престъпления и за "особено опасните държавни престъпници (шпиони, диверсанти, терористи, троцкисти, есери, националисти и други)", които са 221 435 души в специалните лагери на МВР.

28 МАРТ 1946 г. – Сталин нарежда на Георги Димитров да игнорира опозицията, да не преговаря повече с нея и да предприеме "редица обмислени и умело организирани мерки, за я задуши".

28 МАРТ 1973 г. – Между 500 и 2000 милиционери, войници и членове на "доброволни отряди", въоръжени с автоматично оръжие, с автомобили, пожарни коли и на коне навлизат в село Корница. В последвалата стрелба и побой над деца, жени и мъже на селския площад са убити трима души - Мохарем Барганов, Юсеин Караалилов, Халиф Мустафов Амедеин, и са ранени стотици. Жителите на Брезница и Лъжница се отзовават на сигнала за помощ и тръгват към Корница. Около 400-500 души от по-близкото село Лъжница начело с децата са пресрещнати в местността Водна река от милиционери на коне и са разпръснати, след като са бити и нахапани от милиционерските кучета, някои от хората са простреляни.

Група от 800 мъже, жени, старци и деца от Брезница е спряна със стрелба в местността Синища. Убит е младият Тефик Хаджиев, ранени са над 20 души. Около 500 души от групата са обградени и подкарани към местността Мизиневи ливади, където мъжете и жените са строени в отделни колони с ръце на врата и са подложени на побой и издевателства. Няколко жени са хвърлени в селскостопанския водоем. В Брезница е убит в дома му старецът Исмаил Кальор, който не чул дадените заповеди. На следващия ден започва насилствената смяна на имената в трите села. Много от жителите им са арестувани.

Девет души от Корница и двама от Лъжница са осъдени с присъди от 5 до 12 години затвор. Десетки хора (от Корница 20 семейства и поединично 14 души) са изселени в Плевенско, Врачанско, Видинско и Русенско за срок от 5 години, като на някои от тях не е позволено да се завърнат след изтичане на срока. Някои от арестуваните са изпратени на остров Белене (през 1977 Амнести интернешънъл съобщава за 500 помаци на остров Белене). След като протестите са смазани, смяната на имената е извършена под ръководството на секретаря на ГК на БКП в Гоце Делчев Борис Аврамов. Телата на убитите не са предадени на близките и гробовете им остават неизвестни.

29 МАРТ 1968 г.  – На пленум на ЦК на БКП се обсъжда Пражката пролет. Мнението на мнозинството е: "Ако Чехословакия не успее да се справи с контрареволюцията, то ние сме длъжни да се намесим и да я спрем."

31 МАРТ 1946 г. – Съставено е второ правителство на ОФ с министър-председател Кимон Георгиев: комунисти - Трайчо Костов, Антон Югов, Иван Стефанов, Рачо Ангелов, Добри Терпешев; земеделци от съглашателското БЗНС - Александър Оббов, Любен Коларов, Георги Драгнев, Стефан Тончев; звенари - Кимон Георгиев, Георги Кулишев, Дамян Велчев, Христо Лилков; социалдемократи от съглашателската БРСДП - Димитър Нейков, Георги Попов; Стоян Костурков от влезлите в ОФ радикали; Димо Казасов - независим.

31 МАРТ 1981 г. – Започва провеждането на ХІІ конгрес на БКП. Партията има 826 000 членове. Тодор Живков е избран на възстановената длъжност генерален секретар на ЦК на БКП (дотогава ръководната партийна длъжност е първи секретар).

МАРТ 1982 г. – Под заглавие "Фашизмът" издателство "Народна младеж" издава написаната през 1967 г. и непубликувана книга на Желю Желев "Тоталитарната държава". Три седмици след пускането й по книжарниците е иззета третата партида (4000 бр. броя) от 10-хилядния тираж. Тримата редактори от издателството - Кирил Гончев, Виолета Панева и Стефан Ланджев, са уволнени, партийни наказания получават външният редактор проф. Иван Славов и рецензентите проф. Кирил Василев и проф. Николай Генчев.

Проф. Николай Генчев е заставен да си подаде оставката като декан на Историческия факултет. Желю Желев, който по-рано е изключен от БКП, е освободен като завеждащ секция и е изваден от Научния съвет на Института по култура. Във "Философска мисъл" излиза разгромяваща рецензия от Митрю Янков. Протестни писма срещу статията на Янков и срещу невъзможността Желев да публикува отговор изпращат до списанието Борис Делчев, Брайко Кофарджиев, Борис Спасов, Дачо Маринов, Дучо Мундров, Искра Панова, Невена Мечкова, Радой Ралин, Ана Серафимова, Евгения Иванова, инж. Иля Иванов. Авторите са привиквани и убеждавани да се откажат от писмата си, но никой не го прави.

МАРТ 1985 г. – Завършено е насилственото преименуване на 850 000 етнически турци и започва прилагането на мерки за затвърждаване на асимилацията. Терминът "турци" е изключен от официалния дискурс и е заменен с "граждани с възстановени имена" (българите са "граждани с традиционни имена"). Употребата на турски език на публични места е забранена и се наказва с високи глоби. Мюсюлманските религиозни ритуали и обичаи също са забранени.

Обрязването е строго забранено и се наказва с до 3 години затвор или глоба до 1000 лева (около 5 средни работни заплати). Забранено е традиционното мюсюлманско облекло; има забрана облечените в традиционно облекло мюсюлмани да получават медицинска помощ в местните медицински пунктове и да бъдат обслужвани в административните служби, обществените заведения и магазините.

Под забрана попада и турската музика. Тъй като се очаква международна анкетна комисия, комунистическата власт започва мащабно и спешно заличаване на всички следи от турската идентичност. Мюсюлманските гробища са разрушени, а в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. В училищата и детските градини са изцяло преписани училищните дневници, унищожени са дори тетрадките на учениците с турски имена и свидетелствата за преминаване в по-горен клас. Един от най-вандалските актове на властта е унищожаването на здравните картони и архивите на болниците и клиниките за хронично болни. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби.

Календарът е в процес на попълване. В него са използвани данни от Wikipedia и lado.blog.bg/politika (Владо Дойчинов) „Как комунистите предадоха народа си. Хронология”.