Политическите партии трескаво редят депутатските си листи за 42-то Народно събрание. Един от въпросите, които стои пред тях е дали ще се възползват от законовата възможност да приложат „тиха лустрация” на онези кандидати за народни представители, които са свързани с комунистическите тайни служби?

„Тиха лустрация” преди регистрация на листите

Законът за досиетата разполага с процедура, по която лидерите на политическите партии могат да поискат от комисията по досиетата да извършат предварителна проверка на кандидатите за депутати за принадлежност към бившата Държавна сигурност и разузнавателните органи на БНА.

Така законът за досиетата без да съдържа лустрационни текстове създава възможност при наличието на политическа воля ръководствата на партии да не допускат в парламента лица, свързани с репресивния апарат на БКП, ако приложат предварителна проверка, която през последните години придоби публичност като „тиха лустрация”.

През последните два месеца станахме свидетели на обществен гняв срещу монополите, който роди всевъзможни предложения от навяващата спомени за комунизма национализация, до отнемане на лицензите, а в някои от електроразпределителните дружества влязоха дори прокурори, демонстрирайки някаква закъсняла активност.

Общо обаче е мнението, че монополните структури в България са непрозрачни. Както много удачно адвокат Александър Кашъмов от фондация „Програма достъп до информация” посочи миналата седмицата на специална пресконференция такива мастодонти като Българския енергиен холдинг и Националната електрическа компания дори не са задължени по закон да предоставят достъп до обществена информация.

Има и още една голяма празнота, на която никой, включително и политическите сили, които вече ухажват предизборно избирателите, не са се сетили да запълнят. Става въпрос за отсъствието на монополите от закона за досиетата.

Ще се случи ли някога в България управляваща политическа сила не само да обещае, че няма да вкарва кадри на тайните комунистически служби във властта, но и да изпълни подобен ангажимент без да допуска отклонения от него?

Задавам този въпрос, защото през последните седмици се появиха симптоми, които илюстрират болезнената слабост на управляващите да се отклоняват от възприети политики, които в крайна сметка рефлектират негативно върху и без това закъснелите процеси на декомунизация и застрашават тяхното провеждане. Не на последно място водят до ерозия в общественото доверие на онази част от обществото, която не само не получи справедливост, но чиито надежди са свързани, че 23 години след промените демократично мислещите политици ще намерят воля да пратят в миналото порочната практика на ръководни постове в държавата да бъдат назначавани лица, свързани с репресивния апарат на комунистическия режим.

Необходима ретроспекция

Ретроспекцията на последните 23 години показва, че нито една политическа сила досега не е успяла да се справи с този проблем, най-вече заради липса на воля и последователност. Като се започне от плахите опити за налагане на частична лустрация за кадрите на бившата Държавна сигурност по време на управлението на правителството на Филип Димитров и обещанието (неизпълнено) да се отварят 250 000 досиета в началото на правителството на Иван Костов (комисията "Бонев" отвори огласи само 23 имена на сътрудници) и се стигне до политическата сделка между премиера Симеон Сакскобурттогски и неговото НДСВ с БСП и ДПС през 2002 г., когато беше отменен закона за досиетата, а комисията „Андреев” закрита по добре проверения сталински метод (няма човек – няма проблем, съответно няма закон и комисия – няма проблем).

Сайтът desebg.com ви предлага критическа статия на литературния историк и критик Вихрен Чернокожев за издадената през 2012 г. документална книга на разследващия журналист Христо Христов „Операция МАРАТОН” – истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в „Зограф”. Вихрен Чернокожев е доц. д-р в Института за литература при БАН, зам.-директор на Института за литература (2000-2012). Автор е на редица критически издания, както и на проекта „Антитоталитарната литература” и на проекта за издателска поредица „Другата българска литература на ХХ век” в Института за литература при БАН.

В края на 2012 г. България тържествено отбеляза 250-годишнината от написването на „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски и 290 години от рождението на нейния създател, когото не случайно назоваваме отец, т.е. баща на Българското възраждане. Покрай тържествените литургии, академичните четения, публични лекции у нас, в Сърбия, Молдова, Румъния, Украйна, като че ли по-малко забелязвано остана новото журналистическо разследване на Христо Христов – „Операция Маратон. Истината за кражбата на Паисиевата история от Държавна сигурност в Зограф”. (Издателство „Сиела”, 2012 г.).

С документална точност са проследени старателно скриваните десетилетия наред, дори и след „промяната” в 1989 г., тайни в единайсетте тома на разработката „Цитадела”. Там са запазени плановете на специалната  операция „Маратон” – кражбата през 1985 г. на Паисиевата история от българския манастир „Св. Георги Зограф” в Света гора.