Сайтът desebg.com препечатва коментара на журналистката Маринела Липчева, публикуван в нейния профил във Фейсбук по повод второто, специално представяне на документалния филм на режисьора Димитър Коцев – Шошо „Последните концлагеристи от „Белене“ – продукция на Ново български университет, което се проведе в петък (3 април 2026 г.) в присъствието на служебния премиер Андрей Гюров, четирима министри, дипломати и други публични фигури с участието на над десетки бивши концлагеристи от „Белене“ и техните семейства.

Маринела Липчева е журналист в Българската телевизия в началото на демократичните промени в страната през 1990 г., където работи с Нери Терзиева. Липчева е един от първите журналисти, които в началото на прехода пробиват на Запад – тя работи дълги години в радио „Дойче вече“ и в телевизия „Дойче веле“. Живее в Берлин. Тя е от Добрич и в текста си разкрива, че името на концлагера „Белене“ е влязъл в дома им по време на „възродителния процес“ с мъката на най-добрата ѝ приятелка, чийто баща е бил сред въдворените тогава без съд и присъда български граждани от турски произход в концентрационния лагер на остров Персин. Заглавието е на desebg.com.

Тази вечер [3 април 2026 г.] имах възможност да гледам документалния филм „Последните концлагеристи от Белене“, който ме върна 40 години назад във времето, за да ми помогне да погледна по-ясно на разбъркания и непредвидим свят днес.

И тъй като работата ми е свързана с телевизионния документален филм, си дадох сметка, че когато темата е част от тебе, и най-голямата рутина, не може да ти попречи да реагираш емоционално. Този филм е част от моята история, в която едно насила отнето приятелство, преобърна погледа ми към режима, в който живеехме.

Иронията и присмехът, с които му отмъщавахме в безброй вицове, отстъпи място на потреса и омерзението. Името „Белене“ влезе в дома ми с мъката на най-добрата ми приятелка, чийто баща, чичо Филизов, както му казвахме, изчезна за една нощ и никой не знаеше къде е, месеци подред. Без съд и присъда, без обвинение.

Режимът се беше изплашил от интелекта и влиянието му сред турската общност. И му отмъсти: на него и семейството му, а на мен ми помогна – по един жесток начин, да прогледна. Приятелката ми и семейството ѝ бяха принудени да напуснат България за 24 часа с няколко куфара.

„Последните концлагеристи от Белене“ е документален филм за едно от най-големите престъпления на комунизма – насилствената смяна на имената на българските граждани от турски произход.

Българската прокуратура така и не успя да накаже никого за това престъпление – нито вдъхновителите му, нито физическите извършители.

Все едно не са съществували. И това е поредната, последна гавра с жертвите. Защото, ако няма извършители на едно престъпление, то сякаш не се е състояло и жертви няма, нали така?

Само че тях, жертвите, още ги има въпреки всичко: Руфат Юмер, Момун Чолак, Шукри Мехмед… Някои от мъчителите им със сигурност още са живи, но българската прокуратура не се интересува от имената им. Защо ли? Жертвите помнят тези имена.

Защото те са на хора, които са се опитвали да ги пречупят физически и психически. И това във времето на „най-хуманния обществен строй“, в който обаче място за мирна съпротива в името на хуманността – няма.

Тази съпротива няма право да съществува, дори и когато ти отнемат най-важното – името, идентичността.

Филмът на журналиста Христо Христов и режисьора Димитър Коцев – Шошо има една огромна заслуга – той показва лицата на жертвите, връща гласа им, а с това и разказа им за една обречена съпротива, с която обаче тези хора опазват човешкото си достойнство, за да се превърнат от жертви в морални победители. Днес нито един от тях не говори с лошо за България. Въпреки всичко.

40 години по-късно някои от тях, които са все още живи, се връщат на местопрестъплението: в порутените блокове на концлагера, където птиците се блъскат в стените, опитвайки се, да се върнат към свободата навън.

Чудесна камера на Петър Петров – търсеща, лутаща се в общия план на сградите в Белене и безкомпромисно ясна в близкия план на разказващите, улавяща всяко трепване на лицето. Помага й музиката на Виктор Стоянов – ненатрапващо се, без излишен драматизъм тя допълва разказа и точно заради това има силно присъствие.

Във филма един от последните концлагеристи в Белене чете част от свое стихотворение:

„Ние отстояхме твоето име „Човек“,
сърдечно ви молим, предайте напред.“

Мястото на този филм е не само в кината. Мястото на този филм е по националните телевизии в България.

Точно днес, когато партийните битки в България и политическите сътресения навън, когато безконтролното словоблудство и лесно достъпните фейк-новини ни побъркват с кресливост и заплахи, имаме нужда от един най-обикновен компас, чиято стрелка сочи само в една посока – човечност.

„Последните концлагеристи от „Белене“, НБУ, 2026. Режисьор Димитър Коцев – Шошо, изпълнителен продуцент проф. Людмил Христов, сценарист Христо Христов.