Сайтът desebg.com публикува встъпителните думи на журналиста и изпълнителен директор на фондация „Истина и памет“ Христо Христов, произнесени при откриването на конференцията „Жертвите помнят“ – 40 години от насилствената асимилация на турското малцинство от тоталитарния комунистически режим в България (декември 1984 г.), която се проведе на 12 декември в Нов български университет. Нейни съорганизатори бяха НБУ гражданска организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, обединяващата бившите лагеристи в „Белене“ в периода 1984-1989 г. и техните близки, и фондация „Истина и памет“.

Уважаеми домакини, уважаеми студенти и гости от страната и чужбина,

Позволете ми преди да започне конференцията да благодаря на Нов български университет за това, че прие да бъде домакин на тази инициатива.

Благодаря за съдействието на проф. Веселин Методиев – председател на Настоятелството на НБУ;

• на проф. Момчил Методиев – департамент „История“;
• на проф. Людмил Христов - Директор на Радио-телевизионния център на НБУ;
• и на Салих Боровин – директор на факултет за базово образование – администрация.

Защо решихме да организираме и проведем конференция, посветена на едно от най-масовите престъпления на тоталитарния комунистически режим от края на неговото съществуване – „възродителния процес“?

Не е ли късно, не е ли излишно, има ли изобщо смисъл?

Защото ние във фондация „Истина и памет“ не правим разделение между жертвите на комунистическата диктатура по произход, социален статус, партийна принадлежност или вероизповедание.

Защото всички те са жертви на един и същ антихуманен тоталитарен режим, признат и осъден като престъпен.

Защото искаме да кажем, че жертвите на насилствената асимилация през 1984-1989 г. помнят, не са забравили и продължават да се борят за правосъдие.

В Конституцията през 1991 г. беше записано, че България е право държава.

Правова ли е една държава, чиито право-охранителни институции 33 години водят дело, по което трябваше да бъдат изправени пред съда вдъхновителите на т. нар. възродителен процес?

Правова ли е една държавна, чиито съдебни институции 33 години водят дело, по което не потърсиха отговорност на изпълнителите на „възродителния процес“?

Когато не е въздадено правосъдие се ражда чувство за безнаказаност. Когато определени държавни институции бездействат, те превръщат държавата в мълчалив съучастник в прикриване на престъплението.

Провеждаме днешната конференция, за да кажем на обществото, че не сме безразлични към болката и мъката на жертвите, че ги подкрепяме и ще продължим да ги подкрепяме, че не сме се примирили да търсим и да се борим за истината и за справедливостта!