Едно на пръв поглед разминаване в термините при определяне името на новия музей, открит тържествено в понеделник и събрал скулптури и картини като част от изкуството по време на комунистическата епоха в България, със сигурност ще даде повод оттук нататък да се задава въпроса защо 22 години след рухването на комунистическата система в Източна Европа страната ни продължава да ражда прецеденти, когато стане дума за близкото минало.

Музей на социалистическото изкуство

„Няма такъв музей в нито една в Източна Европа”, с гордост възкликна министърът на финансите Симеон Дянков при откриването на музея в понеделник. И е прав. В нито една държава от бившия Източен блок не се използва терминология от времето на комунистическите режими, като това прави Министерството на културата и министърът на културата с названието „социалистическо” изкуство. Навсякъде в останалите страни е възприето и се говори за тоталитарни режими. В тези страни не само не използват комунистическа фразеология, но и не отварят музеи на социализма, а музеи на тоталитаризма. Примери не липсват – в Унгария (музей на терора), в Германия (музей на комунизма), в Литва (музей на окупацията).

Какви са мотивите Министерството на културата да кръсти новия музей – Музей на социалистическото изкуство? Самият министър Вежди Рашидов се опита да обясни, че се отнасяло за точно определен идеологически период – социалистическия.

Истината обаче е съвсем друга. Първо, трябва да се припомни, че първоначално обявената министерска концепция се отнася за изграждане на „Музей на тоталитарните изкуства”. Няколко месеца преди да бъде открит името на музея е сменено с „Музей на социалистическото изкуство” без никакво обяснение от Министерството на културата.

Дали това е свързано с излагането на произведения, чийто автори не биха се съгласили творчеството им да бъде отъждествявано с една тоталитарна епоха или съществуват някакви други политически съображения, от Министерството на културата не казват причината.

Общата европейска история, тоталитарните режими

и българската държавна политика

Второ, въпреки, че министърът на културата Вежди Рашидов специално подчертава ролята на паметта за една нация, с възприето наименование на музея Министерството на културата отдалечава България от европейска политика за създаване на обща европейска памет и история чрез осъждането не само на нацистките престъпления, а и тези на комунистическите тоталитарни режими, сред които попада и България.

Нещо повече 41-то Народно събрание, т. е. този парламент, избрал правителството на Бойко Борисов, включително и влизащия в състава му министър на културата Вежди Рашидов, през ноември 2009 г. гласува решение, с което обяви 23 август, денят на подписването на нацистко-съветския Пакт Молотов-Рибентроп, за официален ден за на памет за престъпленията на националсоциалистическите, комунистическите и другите тоталитарни режими и за почитане паметта на жертвите на тези режими. Акт, с който българският парламент е приел отдавна утвърдената в Европа историческа истина, че страните от съветския блок, включително и България, са преживели именно тоталитарни режими. В тях една партия чрез терор и чужда военна сила е наложила комунистическа идеология, подчинила е на своите интереси законодателната, изпълнителната и съдебната власти и е принудила обществото да следва единствено правилната партийна линия и да се кланя на нейния лидер (вожд).

Този 23 август председателят на Народното събрание Цецка Цачева засвидетелства своята съпричастност към паметта на жертвите на нацизма и тоталитаризма, покланяйки се пред мемориал край НДК (отделен въпрос е, че в България не съществува общ мемориал, този край НДК е на жертвите на комунизма).

От тази гледна точка с възкресяване на термина социалистическо, дори и засягащо изкуството, Министерството на културата не само подменя историческата истина за близкото минало, но поставя под въпрос последователността в изграждането на адекватна държавна политика в утвърждаването на автентичната памет за по-младите и за следващите поколения българи.

От новия музей сега по никакъв начин младите хора не могат да разберат истината за комунистическото минало, че БКП е влязла във властта, когато България е окупирана от Червената армия, че е имало убийства без съд и присъда, лагери, репресии и хиляди хора, които са се съпротивлявали срещу комунистическата диктатура. Да не говорим за тоталния контрол над интелигенцията, за купуването на съвестите на творците чрез привилегии и заставянето на непокорните да творят единствено и само в утвърдените от комунистическата власт партийни догми в изкуството.

Нека да има такъв музей, но съдържанието му да бъде съобразено с първоначалния замисъл „Музей на тоталитарните изкуства” или да прерасне в Музей на тоталитаризма или комунизма, в който да бъдат изложени такива експонати, които да помагат за запознаване и преосмисляне на истинското лице на комунизма, преживян в България.