Рубрики:: -- Достъп до информация -- Архиви -- Коалиция на гражданите -- Живков & социализЪма -- Дезинформация -- Образование: комунизъм |
Местан ли ще бъде знамето на декомунизацията? Това е подигравка с жертвите на БКП |
Коментарно - Коментарно |
Написано от Христо Христов |
Петък, 24 Февруари 2017 15:13 |
Един от най-обсъжданите случаи, който прикова общественото внимание и продължава да буни духовете в медиите и социалните мрежи, е влизането на режисьора Евгений Михайлов като водач на една от софийските листи на коалиция „Обединение ДОСТ“. Коалицията е съставена от Народна партия свобода и достойнство (НПСД) с лидер Орхан Исмаилов, доскорошен зам.-министър на отбраната в кабинета Борисов-2 и партия „Демократи за отговорност, свобода и толерантност” (ДОСТ) с лидер Лютви Местан, зам.-председател на ДПС (2005-2013), председател на същата партия в периода 2013-2015 г. и допреди две години един от най-доверените хора на Ахмед Доган. Не бих си позволил да коментирам чужд избор, на когото и да било и не за избора на Евгений Михайлов е този текст. Всеки има право на свой избор и всеки си носи последиците от действията си, особено когато става дума за пълнолетни хора и такива с достатъчно житейски и обществен опит. Ние чухме и мотивите на Евгений Михайлов, изложени от него публично в няколко телевизии. За да аргументира избора си той използва някои аспекти от миналото на Лютви Местан.
Да, миналото, защото определено Местан има проблеми с миналото си – агентурното и политическото си такова. Проблеми, които стоят като неотменима преграда пред днешните му политически му възгледи, ориентация, възгледи и ценности, които твърди, че изповядва и защитава. Тълкуването на фактите около принадлежността на Местан, което Евгений Михайлов направи, беше неочаквано за мен, защото то не само е несъстоятелно, но и вредно, и опасно. Нека да бъда ясен: тук не става въпрос да се поставя някаква претенция хората да нямат собствено мнение върху определени факти и събития. Става въпрос за друго – за използването на темата за досиетата по начин, с който да обясняваш своя личен избор и мотиви, пренебрегвайки основни принципи и достижения на гражданското общество, извоювани в битката му за разкриването на истината за сътрудниците на тоталитарните комунистически служби. Разграничавам се от подобен подход и точно това ме провокира да взема отношение, още повече, че след избора на Евгений Михайлов в социалните мрежи се появиха и някои опити за анализ на позицията му, включително и засягащи принадлежността на Лютви Местан към Държавна сигурност в посока на едва ли не омаловажаването ѝ, което също смятам, че е несъстоятелно.
По Би Ти Ви Евгений Михайлов заяви: „Поинтересувал съм се за Местан и агент „Павел”. Има картонче, направено по времето, когато е бил войник. Няма унищожено досие, няма налично досие и не е нанесено в картончето, че е унищожено това досие. Ако се появи такова досие, аз ще се разгранича от неговата листа.” От казаното изглежда, че на кинорежисьора не е достатъчно наличието на някакво „картонче”. Оставям на страна въпроса дали това е неговата позиция от началото на процеса на отварянето на досиетата или моментна такава, защото е изгодна? Дали обаче трябва с лека ръка да се подценяват фактите такива, каквито са? Първо, картончетата не се правят, регистрационните картони, заедно с регистрите са ключови атрибути от оперативния отчет на Държавна сигурност, с които се регистрират секретните сътрудници на ДС (в това чисто и агентите като част от сътрудническия апарат). Системата на оперативния отчет е така безотказно разработена, че случайни регистрации не могат да бъдат направени.
И тук идва ред на мита за сътрудниците с „картончета”, създаден, разработван и насаждан от ДС след 10 ноември 1989 г., та чак до днес, с една единствена цел – да размива общественото мнение за действителните факти за досиетата, да посява неоснователни съмнения и да отдалечава хората от истината за репресивния апарат на БКП. И това е така, защото този мит е продължение на тайната операция на БКП/БСП/ДС за прочистването на досиетата тайно от формиращата се политическа опозиция и обществото в началото на 1990 г. Нейната цел е да бъдат унищожени и заличени компрометиращите факти за агентите на Държавна сигурност в досиетата им (виж подробностите – ТУК). Затова се пристъпва към унищожаване на досиетата на изключената и действащата агентура.
Преименувалата се на социалистическа комунистическа партия и Държавна сигурност обаче не предприемат цялостно унищожаване на доказателствата за принадлежност, както на бившите, така и на действащите към 1990 г. секретни сътрудници (агенти, резиденти, съдържатели на явочни и конспиративни квартири). Защо ли? Защото ако са унищожили всичко няма да имат инструмент, механизъм за манипулирането и контролирането им през годините на прехода (за съжаление, БСП и ДС осъществиха това манипулиране и контролиране много успешно). Затова близо на 40% досиетата на сътрудниците са прочистени от различни документи, главно работните дела, съдържащи донесения, които разкриват дейността им, но са запазени картоните, удостоверяващи по категоричен начин принадлежност към ДС. Така, че нека да е пределно ясно: преди да се появят агенти само с „картончета” има агенти с цели досиета. БКП до април 1990 г., БСП след април 1990 (когато се преименува) и Държавна сигурност са извършителите на тази грандиозна манипулация. Те разчитат, че дори и опозиционна партия да влезе в МВР, където се съхраняват картотеките, външни лица няма да успеят да оправят със създадената от тях система за отчет на агентурния апарат. В същото време те държат цялата информация за това „кой на кой и какъв агент е” за хората, впуснали се в политическия, икономическия и социалния живот след промените, в медиите, в образованието, във всичко. И това е една от причините преходът към демокрация да бъде успешно манипулиран. Чрез шантажа и зависимостите на досиетата.
Тезата, че „картончетата” не са „достатъчно” доказателство за принадлежност е теза на противниците на отварянето на досиетата, сред които са БСП и участниците в паралелната власт, изградена от ДС през годините на прехода. Именно поради факта на незаконното унищожаване на досиетата през 2006 г. част от активното гражданско общество и политиците, запознати с цялата манипулация, успяха да осъществят натиск и в действащия закон за досиетата влезе и разкриването на принадлежност на сътрудниците на тоталитарните комунистически служби с прочистени досиета. След като видяха, че закона за досиетата заработи сдруженията на офицерите на ДС от различните управления, последният началник на Шести отдел на Шесто управление на ДС Димитър Иванов и Светлана Шаренкова, председател на форум „България-Русия”, положиха много усилия през 2010 г. да убедят тогавашния омбудсман Гиньо Ганев, да сезира Конституционния съд. Те се опитаха чрез националния омбудсман да атакуват няколко разпоредби в закона за досиетата, сред които и правото на Комисията по досиетата да обявява принадлежност на базата на регистрационните картони. След като стана публичен този факт Гиньо Ганев им отказа да се обърне към Конституционния съд с подобно искане. През 2011 г. Стоян Сталев, министър на външните работи в служебния кабинет Софиянски и след това посланик в Германия и Турция, разкрит като агент на ДС, успя чрез Върховния административен съд да сезира Конституционния съд с искането да бъдат обявени за противоконституционни текстовете, с които Комисията разкрива сътрудници на базата на картоните им. Неговото досие е класически пример за прочистено дело без донесения. Адвокатите на Сталев също заеха тезата, че след като няма донесения останалото не може да се счита за „достатъчно доказателство” за принадлежността му към ДС. Конституционният съд обаче с 12 на 0 гласа отхвърли искането им и в решението си изреди множество аргументи за правилността и законността на подхода, приет от Народното събрание през 2006 г., за разкриването на сътрудниците с прочистени досиетата.
При Лютви Местан фактите, посочени в картона му, показват, че той е вербуван като агент от Трето управление на ДС (военното контраразузнаване) под псевдонима „ПАВЕЛ” през 1979 г., когато е отбивал военната си служба. Трето управление на ДС е политическият орган на БКП в армията. Отбелязано е, че през 1981 г. е прехвърлен като агент в Първо главно управление на ДС (разузнаването), което показва, че той е оценен като перспективен. Третият важен момент, който картонът разкрива е, че интересът на ДС към агент „ПАВЕЛ” е валиден и към 1985 г., когато е „възродителния процес”. Този извод може да се направи от факта, че върху картона е изписано и името на преименувания Местан, а именно Владимир Ясенов Зидаров.
Случаят с Местан е още по-заплетен, защото информацията за неговата принадлежност е скрита по времето на две комисии по досиетата СДС – „Бонев” (1997) и „Андреев” (2001-2002). Скрита! Тоест наличието на регистрационния картон с неговото име е скрито от членовете на двете комисии. Втората комисия имаше правото да разгледа всички данни и да се произнесе тях в доклад, включително и за сътрудниците с картони.
Едва през 2007 г., когато картотеките се оказаха под контрола на Комисията по досиетата с председател Евтим Костадинов, агент „ПАВЕЛ” беше обявен. Още по-шокиращото беше фактът, че досието на агент „ПАВЕЛ” не се оказа налично в Националната разузнавателна служба, съхраняваща архива на Първо главно управление на ДС, където Местан е прехвърлен през 1981 г. Безпрецедентен случай! И до днес досието се води изчезнало. Как може да изчезне едно досие от строго охранявана служба като българското разузнаване и то точно пък точно на Лютви Местан оставям на вашето въображение (виж всички подробности за тази сага – ТУК). Разбира се, прокуратурата се направи на глуха и сляпа, макар че в такива случаи в НК има ясно разписани текстове за търсене на наказателна отговорност за унищожаване на документи. Позицията на Евгений Михайлов, че би се оттеглил от листата, ако досието се появи е също несъстоятелна. Досието не може да се „появи” и да стане публично чрез медии, тъй като това се санкционира от закона със солидна глоба (50 000 лв.) и затвор до 3 години. И това е така, тъй като със закона за досиетата беше сложен край на черната търговия с досиета и само и единствено Комисията може да обявява такива документи, свързани с принадлежност.
В друго предаване, по телевизия BG on Air, Евгений Михайлов продължи да развива тезата си: „Името на Лютви Местан излезе като агент „ПАВЕЛ”. В много от списъците имаше хора, които в началото на 90-те са лежали в затворите, а след това са обявени за агенти. Имаше случаи на човек, който е бил писар в казармата, но след това името му излезе в списъците на Държавна сигурност. Аз за Лютви Местан не съм чел доноси, които да е писал. Ако е писал, аз си тръгвам.” Отново омаловажаване на случая и добавка на аргумента, че „не е чел доноси” от Местан. Тук ще попитам, а чел ли е доноси от Георги Първанов – секретен сътрудник „ГОЦЕ”? А от ген. Атанас Семерджиев – съдържател на явка „СЛАВЕЙЧЕТО”, от Виктор Вълков – агент „ПЕНЧО”, от Венцислав Йосифов – агент „ИЛИЕВ”, от Жорж Ганчев – сътрудник/агент „ЖОРЖ”, от Петър Берон – сътрудник „БОНЧЕВ”, от Жан Виденов – съдържател на явочна квартира „ДУНАВ”? Всички те са с картони като Местан или с прочистени от донесения досиета. Мога да продължа с още стотици сътрудници – посочените са кандидати за президент, президент (Първанов) и вицепрезидент (Семерджиев) или министър-председател (Жан Виденов). След като приема тази интерпретация към Местан, която на практика е оневинителна, Евгений Михайлов готов ли е да каже същото и за Първанов, за Виденов и за близо 40-те процента от сътрудниците на ДС с прочистени досиета?
Подобен подход към лицата с обявена принадлежност, както посочих по-горе е не само несъстоятелен и необективен, но и вреден. Защото още утре, когато на БСП и паралелната власт на ДС им се отдаде отново възможност да атакуват закона за досиетата и Комисията, те ще го използват точно този подход с огромно доволствие, позовавайки се на човек, който е от демократичната общност. Затова смятам, че с подобна позиция се нарушават основните принципи на едно от малкото извоюваните с големи трудности демократични завоевания от българското общество. Недопустимо е да се делят сътрудниците на „добри” и „лоши” на „удобни” и „неудобни” според политическата конюнктура, да се прилага двоен стандарт.
Как допълнително може да се ориентираме за лица в такива случаи, когато досиетата са прочистени? Според мен правилният подход е като преценим личната позиция на съответния човек. В случая с Местан той взима такава при огласяването на принадлежността му през 2007 г. като се дистанцира от оповестения факт. Ако човек е убеден, че името му е накърнено, защо нито един от обявените сътрудници не заведе дело срещу оперативните работници, срещу офицерите, чиито имена са в картона, ако приемем, че това не е вярно? Съветвал съм през годините много хора с разкрита принадлежност, потърсили мнение и винаги съм им давал този съвет – да заведат дело за уронване на името и личността им срещу оперативните работници. Никой не направи това. Местан също се опира на факта, че няма донесения от него, но прави впечатление, че никога в прав текст не е заявява: „Аз не съм би агент на ДС”. Дори последния път през 2014 г., когато беше предизвикан да говори за това по Нова телевизия той говори за себе си в трето лице, че по това време е бил войник в казармата и е изпълнявал заповеди, но не и че не е бил агент.
Има примери за друг тип поведение, макар и твърде редки. На хора, които доброволно скъсаха тези тежки обвързващи окови и сами се освободиха, с което спечелиха симпатии не само за куража, но и извоюваха правото да излагат позициите си публично и да не бъдат манипулирани с минали зависимости. Такива хора са Осман Октай и Иво Инджев. Има, също рядко, хора, които предприемат друг морален акт. След обявяването на тяхната принадлежност пристъпват към публично извинение – пред приятели, пред обществото. Такъв е примерът с общественика Милен Радев. Лютви Местан не следва тези примери. Пиша това, с ясната убеденост, че ние не сме, не искаме и не може да бъде съдници, да заклеймяваме. Съдник е само Господ Бог. Ние се интересуваме от истината. Темата е безкрайно деликатна и засяга човешки съдби. Личната ми убеденост е, че след края на тоталитарната комунистическа система всеки гражданин, независимо дали е принадлежал към БКП или ДС, има право на избор – как да работи, как да се промени и какво да допринесе за обществото и държавата. В противен случай ще се окажем като комунистите.
Затова в случая е задължително да се припомни политическото минало на Лютви Местан, за да може да си изградим окончателно ясна представа за него. На първите демократични избори през 1990 г. за 7-мо Велико Народно събрание той е кандидат за народен представител от СДС и то под името, с което е преименуван по време на „възродителния процес” – Владимир Ясенов Зидаров. Влиза като член на ДПС чак през 1993 г., а през 1997 г. възходът на политическата му кариера се увенчава със зам.-председателско място до Ахмед Доган.
През следващите 18 години не е казал нито една дума против Доган, нито за обръчите от фирми и цялата бизнесимперия, която ДПС изгради и се охранва с нея. Нещо повече, през 2013 г., когато Доган се оттегли формално от председателското място в ДПС той повери партията именно на Местан.
Местан беше един от хората, които в качеството си на лидер на ДПС подкрепяше и упорито бранеше кабинета Орешарски: „Аз вярвам, че онтологичната матрица на Орешарски е много по-различна. Профилът на министрите подсказва, че не става дума за феодализиране на властови територии, а на постигане на съгласие за програмните цели на този кабинет. Те могат да се сведат до държавност, развитие и справедливост.” 27 май 2013 г. след формирането на правителството Орешарски, подкрепено от БСП и ДПС. „Въвеждаме опасни политически стандарти, ако само седмица-две след избирането на всяко ново правителство има протест. Демокрацията не търпи двойни стандарти.” 27 юни 2013 г. „Трябва да се даде шанс на кабинета Орешарски да реализира програмата си. В програмата на правителството се вижда категоричен ангажимент да се разкрие цялата истина за предишното управление. За един месец кабинетът на Орешарски, отчете конкретни резултати, с които други правителства не могат да се похвалят и за 4 години. Ако има оставки, къде отива стабилността на институциите.” 13 юли 2013 г., близо месец след обществените протести срещу назначаването на Пеевски за председател на ДАНС и срещу модела КОЙ.
За целувката със Станишев на организирания от ДПС и БСП общ митинг на Орлов мост в подкрепа на самокомпрометиралия се кабинет Орешарски няма да говоря.
Дори след като беше низвергнат от Доган в края на 2015 г. Местан не си позволи да направи разкрития срещу „младия успешен човек” Пеевски или „обръчите от фирми” и политико-олигархичния модел, практикуван от ДПС и Доган. Сега предизборно говори за „демокрация без сараи”. Може и добре да звучи, но от това не следва да забравим, случилото се преди това. Може, нека да се опита, в правото си е, щом е преживял такъв толям катарзис. Но Местан също така е обигран политически играч, който очевидно още се изкушава от прожекторите на политическата сцена и е свикнал днес да говори едно, а утре друго.
Изтъква се и друг аргумент за подкрепа на ДОСТ. А именно, че в предизборната ѝ програма има лустрация, осъждане на престъпленията на комунизма, изучаването му в училище, прерастване на Комисията по досиетата в Институт за национална памет.
Даже Евгений Михайлов нарече Местан убеден „антикомунист”. Макар тази дума за мен лично да е изпразнена от съдържание след 1990 г. Антикомунисти са горяните, антикомунист е политическият емигрант Борис Арсов, искал забрана на БКП, заради което е отвлечен през 1974 г. от Дания и убит в Пазарджишкия затвор, антикомунист е писателят Георги Заркин, който твори дори в затвора литература против антихуманния режим на БКП и СССР, заради което е и убит в килията, Илия Минев, лежал три десетилетия в комунистически лагери и затвори, антикомунисти са Сабри Искендер, защитавал човешките права по време на насилствено преименуване на турското малцинство в НРБ, Зейнеп Зафер, борещата се срещу насилствената асимилация през 80-те години и още хиляди именни и безименни жертви, платили висока цена за съпротивата си. Те са антикомунисти. След 1990 г. всеки може да се нарече така без проблеми, а би било просто да си демократ. Местан не е и не може да се нареди до тези жертви. Той не е бил сред хората, изолирани в лагера „Белене” през 1985 г., нито е бил арестуван, нито е лежал в затвора. Новият му „антикомунистически” образ, който сега се опитват да му изградят, е просто фалшив. В неговата политическа биография няма факт, който да подсказва дори, че е „антикомунист”, още повече след като е управлявал няколко пъти с БСП, нито основания днес да вярваме, че той е искрен.
Не си спомням някога през близо 20 годишния си престой в парламента като депутат на ДПС Местан да е инициирал законопроекти, свързани с декомунизационните процеси. Напротив през тези години бяха отменяни закона за досиетата, опитите за лустрация в администрацията на парламента, както и беше отменена единствената лустрационната забрана в действащ закон, а именно този в Закона за радио и телевизия, недопускащ за директор на обществените медии – БНТ, БНР и БТА и регулатора СЕМ – сътрудници на тоталитарните комунистически служби. И ВСИЧКО ТОВА С ГЛАСОВЕТЕ НА ДПС, подкрепящи исковете на БСП до Конституционния съд. Та кой сега ще прави лустрация? Г-н Местан? Той ли ще бъде знамето на декомунизацията? Това е подигравка не само с всички хора, които са съпричастни към довършването на тези процеси, но и към жертвите на комунистическата диктатура. Подобно присъствие като това на лидера на ДОСТ е само и единствено компрометиращо. За каква лустрация изобщо говорим, като Местан първо трябва да приложи лустрацията спрямо себе си? Вероятно това е и причината от ДОСТ да не проверят кандидатите за депутати в листите си за сътрудници на ДС – ясен знак за каква „лустрация” става въпрос. Не, благодаря. |