Сайтът desebg.com публикува емоционалното и вдъхновяващо слово на отец Паоло Кортези, енорийски свещеник в гр. Белене, произнесено по време на националното годишно поклонение в памет на жертвите на комунистическия режим на мястото на бившия концлагер „Белене” на остров „Персин”. То се проведе на 28 май 2016 г. в присъствието на президента Росен Плевнелиев (виж речта му – ТУК) и около 1000 граждани от различни краища на България, както и гости от Франция, САЩ и Румъния. Текстът е препечатан от сайта Културен център „Евгений Босилков – Белене” (bosilkov.com). Заглавието и вътрешните подзаглавия са на desebg.com.

Скъпи приятели,

Благодаря на всеки един от вас, че сте днес тук с нас, за да въспоменем заедно невинните жертви на всички тоталитарни режими, които напоиха с кръвта и сълзите си Европа и света през целия 20 век.

Както със сигурност сте забелязали, в програмата днес беше предвидено да поставим първия камък на Парк-Мемориала, който да възпоменава всички тези гореспоменати мъченици. Обаче днес няма да направим никаква първа копка. Защо? Защото няма нужда от това. Това възвишено място е вече Парк-Мемориал. Разбира се, малко по български – с много трева, която чака да бъде окосена, с един незавършен паметник, с неравен път… с все още малко посетители. И въпреки всичко, това лобно място е вече Парк-Мемориал.

Благодаря сърдечно, преди всичко на репресираните и на техните асоциации, които идват като поклонници тук вече 27 години. Те никога не забравиха… пътя на Голгота… и с тази тяхна вярност, ни засвидетелствуваха, че тук е възможно да се срещнем, за да си спомним, за да въспоменаваме, за да се помолим… за да възпеем свободата.

„Белене” – по-красиво място, по-чисто и по-посещаемо

Благодаря също и на всички приятели, които през последните две години помогнаха да направим по-красиво, по-чисто и по-посещаемо, дори през цялата година, това място. Тъй като нашите единствени ресурси до този момент са  ръцете ни, защото сме без финансови средства, поздравявам сърдечно и по особен начин доброволците от Белене и България, както и седемдесетте италиански ученици, които дойдоха тук миналата година, за да почистят. Благодаря специално на Христо Христов и на Веселин Байчев за тези две перманентни мостри (изложби, бел. ред.), които обогатяват това място на паметта.

В последните месеци придружавах до тук, почти всяка седмица, повече от 1000 души, идващи от цяла България, от различни Европейски Държави, както също и от Африка, Съединените щати и Австралия. Всеки път, идвайки с тези посетители тук, преживявах отново и отново онова, което изживях, когато посетих Ардеатинските пещери, лагера на Фоссоли в Италия, Дахау в Германия, Аушвиц в Полша, Соловетски остров в Русия, Сигет в Румъния, Шкодра в Албания, Яд ва-Шем в Йерусалим.  Какво си спомням?!

Песента на свободата от сълзите и кръвта на жертвите

Преди всичко ТИШИНАТА. Това са места, които посещаваш, за да помълчиш, защото не успяваш да промълвиш. Но не само… в тези места се долавя една такава енергия, която подтиква и твоето сърце и разум да станат тихи. Всяка емоция приглъхва. Всяко чувство на ярост и омраза, отмъщение…се разсейват в небитието и в теб се загнездва някакво странно и неописуемо спокойствие, медитативна тишина…

В тази тишина, в това спокойствие ходиш бавно и наблюдавайки останалите там неща, лицата на жертвите по портретите, слушайки и прочитайки за техните истории и свидетелства... започваш да чуваш една нова мелодия, която започва бавно като реквием, след това става умерена – анданте, после бурна и поразителна.

Това е песента на свободата, специална песен, която само на места като тези може да се чуе. Защото нотите ѝ не са написани с мастило върху петолинието и не би било възможно да се повтори, и дори не може да се запише върху диск. Това е песента на свободата, чиито ноти са сълзите и кръвта, паднали и напоили тази земя. Това е песента на свободата, където отекват въздишките в ледените бараки, виковете на палачите, страдалните ридания от тежкия робски труд, поругаването и шепнещите имена на скъпите дечица, на съпругите и съпрузите, на родителите, останали там някъде далеко…

Да, това е песента на свободата, вдъхновена от тревожните удари на едно сърце, изпълнено със страхове и притеснение. Това е песента на един народ, на цели народи, насилени, експлоатирани, помаймунчени от собствените им събратя, нападащи и унищожаващи, провокирани от нечовешки идеологии.

От нас зависи

Ето защо този наш Парк-Мемориал на този остров е важен и ценен: той е ценен, защото тук можем да чуем песента на свободата. Днес сме свободни, защото нашите невинни братя и сестри са изпели тази песен. И позволим ли си да забравим песента…! тях… тях забравяме и изпращаме паметта им свята в забвение….

От нас зависи да направим този Мемориал все по-красив и приветлив: нека и тези три рози, които днес посаждаме, да цъфнат и да пораснат, за да стане това място цъфтяща градина…

От нас зависи да се мобилизираме и да почистим все повече това място. Вече го почистваме. Зависи от нас това място да се обогатява все повече и повече с нови лица и свидетелства, предмети и спомени на паметта… и го правим!

От нас зависи дали ще доведем тук нашите приятели, нашите деца, целия свят: всичко това го правим и ще продължим да го правим все по-добре.

Очакваме от институциите разрешение да развием това място. Нямаме пари… търсим ги, ясно е, но също и без тях (както забелязвате) може да се направи много.

Благодарим ви, г-н Президент, благодарим и на вас от различните институции и представителства. Благодарим и на вас приятели, дошли отвсякъде, за присъствието и сътрудничеството в този труд на паметта, който никога не би могъл да завърши.

От днес когато някои ви каже: „Какъв срам, България е единствената европейска държава, която няма достойно място посветено на мъчениците на 20 век” отговорете с гордост: „Не, не драги! Ние имаме Белене! Елате и вижте!” и след това го доведете тук. Елате в Белене когато искате и с когото искате: ние сме тук, и ще ви придружаваме, за да чуем отново заедно песента на свободата.  Можем да продължим да бъбрим, колкото си искаме, но когато дойдем тук, нашите думи секват, защото само в тази тишина можем да чуем песента на свободата.

Благодаря! Не искам последният ми поздрав към вас да е: „Довиждане до следващата година!”, защото вече можем да се срещнем тук в Парк-Мемориала на Белене, всеки ден. И всеки нов ден е подходящ ден, за да слушаме, за да си спомняме, за да се помолим, за да почитаме… да се срещнем със „свободата, която едничка ни прави свободни”.