|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Да отразиш или да не отразиш – това е въпросът ПДФ Е-мейл
Коментарно - Коментарно
Написано от Даниел Пенев   
Четвъртък, 02 Октомври 2014 10:32

 alt

Сайтът desebg.com публикува статията на Даниел Пенев (1994), студент в Американския университет в България (АУБ), Благоевград по журналистика и масови комуникации и политология и международни отношения. Статията е посветена на темите табу в българските медии и е написана по време на участието му в BRIDGE Summer School, двуседмична тренировъчна програма за млади журналисти, провела се в Прага и Истанбул през август 2014 г. Публикувана е най-напред в e-vestnik.bg.

 

На 12 септември 2013 г. известният български журналист Еми Барух, тогава работеща като журналист на свободна практика в сътрудничество с българската редакция на „Дойче веле”, сяда пред компютъра си, за да хвърли едно око на електронната си поща. Едно от съобщенията не само грабва вниманието й мигновено, но я хваща напълно неподготвена.

Уважаема Г-жо Барух,

Съжалявам, че трябва да ви информирам, че „Дойче веле” ще преустанови работните си взаимоотношения с вас като кореспондент към българската секция. След обстоен преглед на вашите статии, ние заключихме, че те не отговарят на нашите журналистически стандарти.
Благодарим ви за сътрудничеството и ви желаем всичко най-добро за в бъдеще.
С най-добри пожелания.

Верица Спасовска
Директор „Централна и Югоизточна Европа”

Нито г-жа Спасовска, нито който и да било друг от редакторския или мениджърския екип на „Дойче веле” не казват на Барух, чиито коментарни текстове се появяват редовно в „Дойче веле” от 1989 г. до този момент, защо „работните взаимоотношения” между двете страни биват преустановени.

Еми Барух обаче въобще не е единственият журналист, подложен на такова отношение. Иван Бедров, друг популярен български журналист, който тогава също пише коментарни статии за „Дойче веле” на свободна практика, попада в абсолютно същата ситуация.

Междувременно някои български медии информираха, че в българския отдел на „Дойче веле” са получили писмо от небезизвестната Корпоративна търговска банка (КТБ). В продължение на 13 страници ръководството на банката, представено от подписалите се изпълнителни директори Орлин Русев и Ииян Зафиров, обвинява Барух и Бедров, че са публикували материали с предубедени и неподкрепени с доказателства твърдения, целящи да разрушат репутацията на КТБ като цяло и тази на председателя на Надзорния съвет на банката Цветан Василев в частност.

 

alt

 

„Дойче веле България” веднага проведе щатна проверка на всички материали, които според Русев и Зафиров съдържали невярна информация. След проверката „Дойче веле България” определи обвиненията на банката като нечестни, но същевременно се извини, че не е дала право на другата страна в спора да сподели своята гледна точка. Така медията реши да приключи сътрудничеството си с двамата журналисти поради установяване на „някои професионални пропуски, които не са в унисон с правилата на ДВ.”

Еми Барух отговори на упреците, че е пренебрегнала другата страна в спора, с реторичен въпрос: „Представяте ли си в тоталитарните години, когато слушахме „тайно” западните радиостанции, как би звучал упрекът, че коментаторите не са спазили стандартите, понеже не са изложили и гледната точка на Тодор Живков?”

В писмо, изпратено до редакцията на Dnevnik.bg, програмният директор на „Дойче веле” Кристиян Грамш, ръководителят на българската секция Александър Андреев и споменатата вече г-жа Верица Спасовска твърдят, че всички журналисти в медията са запознати с нейните журналистически стандарти и че решението им да спрат да работят с Барух и Бедров е взето независимо от писмото на КТБ. Малко по-късно „Дойче веле” заяви, че ще продължи да публикува материали, свързани с КТБ и председателя на Надзорния съвет Цветан Василев.


Облаците над медийния пейзаж в България бързо се сгъстяват

Казусът „Барух-Бедров-Дойче веле” е изключително показателен за състоянието на медийната среда в България. Скандалът предизвика бурна реакция от страна на журналистическата гилдия и неправителствения сектор не защото това е първият път, когато български журналисти стават жертва на външен натиск във връзка с работата им, а заради участието на една от малкото уважавани медии в страната, към която през годините хиляди българи са се обръщали с надеждата да получат достоверна информация за случващото се по време на т.н. преход.

Стремглавото падане на България в най-реномираните класации за медийна свобода отразява влошаването на медийната среда в страната през последните няколко години. Докато България заедно с две други страни заемаше 34-та позиция в Индекса за свобода на пресата на „Репортери без граници” за 2003 г., тази година страната се намира на незавидното 100-тно място. По подобен начин, докато през 2000 г. „Фрийдъм хаус” оцени свободата на пресата в България с 26, резултатът на страната от миналата година е едва 39, а медиите в страната са класифицирани като „частично свободни”.

 

alt

 

Въпреки че експерти често критикуват класациите за медийна свобода заради западноцентристкия им подход и предубеждения, които са резултат от определени източници на финансиране, тези класации поне излагат на преден план ключови тенденции във времето и пространството. Напълно логично е, че ако състоянието на медийната среда в дадена страна се влошава, то местните журналисти вероятно имат склонност да игнорират някои чувствителни теми, най-вече вследствие на ограниченията, породени от концентрацията на медийна собственост и силни корпоративни интереси.

Така възниква логичният въпрос дали в България има тему табу, които медиите съзнателно избягват през годините поради една или друга причина.


Колкото повече информация, толкова по-малко място за теми табу?

„Съществуваха доста теми табу преди протестите в София срещу промените в Закона за горите през януари 2012 г.”, твърди Владимир Йончев, главен редактор на сайта за независима журналистика Offnews. „Сред тях бяха КТБ, Първа инвестиционна банка (ПИБ), ТИМ, изграждането на магистрали и други. В условията на огромния поток от информация, станал реалност благодарение на социалните мрежи като Фейсбук, вече няма почти никакви тему табу.”

Това в никакъв случай не означава, че големи корпорации и политически партии не правят опити да притискат определени медии или журналисти, посочва Йончев. „Те продължават с подобни практики, но с минимален успех, тъй като социалните мрежи позволяват новините да достигат до повече хора много по-бързо.”

Силвия Великова, журналист в Българското национално радио (БНР), смята, че вероятно съществуват теми, на които някои медии не отделят достатъчно внимание. При все това тя е убедена, че не съществуват теми, които да са се превърнали в забранена зона за всички медии в страната. Вместо това тя смята, че определени теми се отразяват от някои медии и биват игнорирани от други и че отразяването им се мени паралено с промени в правителството.

Други представители на журналистическата гилдия в България са обединени около мнението, че в страната няма теми табу и че всеки може да пише по всякакви въпроси. Според тях обаче липсват задълбочено отразяване на важни въпроси и законови санкции за обществените лица, които нарушават закона.

„Проблемът е, че у нас се пише за всичко, но по толкова примитивен начин, че всичко се опорочава”, казва Петър Карабоев, зам. главен редактор в Dnevnik.bg.

Той дава елементарен пример: когато лидерът на някоя политическа партия – например лидерът на АТАКА Волен Сидеров, говори „антисемитски, расистки или хомофобски” и тези изказвания станат обществено достояние чрез работата на медиите, той или тя обикновено се измъкват безнаказани, въпреки наличието на множество закони, по които нарушилият правилата може да бъде поставен под отговорност.

„Така че фактически няма теми табу и е трудно да предизвикаш скандал, като нарушиш табу в медиите”, обобщава Карабоев.


Внимание: теми табу в региона

Докато според някои журналисти в българските медии теми табу почти няма, други работещи в сектора, политически анализатори, социолози и активисти споделят мнението, че влиятелни бизнесмени, медийни магнати и политици години наред поддържат територия, в която повечето медии се страхуват да навлязат.

Според тях темите табу винаги са били съставна част от медийната среда в България и е вероятно да се задържат още дълго време. Ако държавната цензура изчезна с разпадането на комунистическия тоталитарен режим, темите табу останаха.

Противно на очакванията състоянието на медийната среда в България се влошава с всякак изминала година в периода малко преди и след присъединяването на страната към Европейския съюз (ЕС). В отговор на новите предизвикателства, през 2012 г. базираният в София Институтът за модерна политика, в сътрудничество с Фондация за свободата „Фридрих Науман”, стартира нов проект, имаш за цел да открои темите табу в българските медии.

На 12 юли 2012 г. двете неправителствени организации представиха резултатите от първото си проучване, „Темите табу в печатните медии – граждански мониторинг”, в което открояват 16 теми, които българските медии са избягвали или са отразили неточно през предходната година. Някои от посочените в доклада теми табу са „гнилите ябълки” в банковата система, съмнения относно мрачното минало на бившия премиер и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, както и за произхода на богатствата на Цветелина Бориславова (тогава все още спътница в живота на Бойко Борисов), кадруването в съдебната система, необходимостта от по-добра инфраструктура, която да удовлетворява нуждите на хората с увреждания, и ромското население отвъд традиционно негативните истории за тях.

Двете организации продължават да съставят подобен доклад всяка година, а последният, „Темите табу в българските онлайн медии – 2014”, беше публикуван през юни. В докладът са посочени 13 теми табу, които въобще не са били отразени, били са отразени недостатъчно или са били отразени неточно от българските медии през 2013 г. В списъка попадат клептобанкиране, отсъствието на качествен дебат относно новия програмен период в ЕС (2014-2020), както и за закъснялото планиране за европейските програми от страна на българското правителство, етичните норми в българската журналистика, собствеността на медиите, ниското качество на хранителните продукти, продавани на пазара у нас, и училищното насилие.

Институтът за модерна политика и Фондацията за свобода „Фридрих Науман” продължават да влагат усилия и ресурси в опит да хвърлят повече светлина върху темите, чиято значимост за българското общество предполага по-обстойно и прецизно отразяване. В същото време обаче българските журналисти – хората с най-голям опит и много лични истории по отношение на темите табу, продължават да остават встрани от разговора по този проблем.

В проучване, което проведох през август, журналистите и медийните експерти, които отговориха на запитванията ми, изтъкнаха 3 главни теми табу, които българските медии трябва спешно да превъзмогнат.

Тема табу номер едно изглежда е здраво вкоренената и потайна взаимозависимост между водещите политически фигури и различни олигархични кръгове. Тази тема обхваща множество под-теми, а именно корупцията в трите клона на управление в истинските й мащаби, връзките на политическия елит с организираната престъпност и фактът, че мнозина от настоящите законотворци и управляващи са служили като сътрудници на Държавна сигурност (ДС) по време на комунистическия режим.

 

alt

 

Проф. Нели Огнянова, водещ експерт по медийно право в България и преподавател в Софийски университет „Климент Охридски”, е убедена, че „забранената зона” за българските медии е доста обширна поради общите икономически интереси на политици и бизнесмени.

„Безпокойството за България е, че решенията се взимат не в обществен интерес, а за да обслужат частни интереси. Публикациите, които разкриват връзката между  корпоративни интереси и определени решения, се ограничават и спират”, посочва тя.

„Едната от тях [темите табу] е Задкулисието – хората, които реално дърпат конците. Те са недосегаеми – както за медиите, така и за съдебната власт. За тях се говори общо, обтекаемо и без индивидуализиране”, допълва Николай Слатински, университетски преподавател, депутат от СДС  в 7-то Велико народно събрание (1990-1991) и в 36-то Народно събрание (1991-1994) и секретар по националната сигурност (2002-2006) на президента Георги Първанов.

Именно защото журналистите нямат достъп до ключови документи, твърди проф. Огнянова, те не могат да подкрепят твърденията си с достоверни фактологически данни, както споменатата по-рано сага „Барух-Бедров-Дойче веле” ясно показва. Липсата на прозрачност води до неадекватно отразяване на механизмите на задкулисното управление: как корпоративните интереси формират състава на политическите институции, как хора на частните интереси окупират партийните листи, парламента и правителството, как лобирането се е превърнало в общоприет начин на работа.

Втората тема табу, която в някои отношения е свързана с първата, е партийното финансиране. Законовата рамка в България упълномощава партиите, получили минимум 1% от избирателния вот на парламентарни избори, да получават държавна субсидия – аспект на партийната политика у нас, подложен на остри дискусии в последните години, но досега без почти никакъв резултат. Въпреки солидния им размер, държавните субсидии в никакъв случай не са единственият източник на партийно финансиране.

Христо Христов, уважаван разследващ журналист и автор на сайта за независима журналистика desebg.com (онлайн платформа, на която той публикува досиетата на настоящи политици, които преди 1989 г. са служили като агенти на ДС), който е получавал смъртни заплахи, смята, че партийното финансиране в цялата му всеобхватност е един от въпросите, които медиите не са отразили достатъчно задълбочено и критично в годините на прехода. Като ключови под-въпроси в тази категория Христов посочва източниците на партийно финансиране, схемите за прикрито финансиране и партийните членове директно отговорни за осъществяването им, както и създаването и реализирането на политически проекти с чуждестранно финансиране.

Проф. Слатински подчертава, че ситуацията е още по-усложнена поради липсата на истинска опозиция, защото „всички партии, които могат да управляват, са партии на статуквото и модела, който се е установил.”

Медийната собственост, държавните субсидии за медии и средствата от реклама представляват третата голяма тема табу в българската журналистика. Поради простата причина, че финансовата стабилност на медиите оказва влияние на цялостното състояние на медийната среда в дадена страна, финансовата и икономическа криза от 2008 г. насам повдигна множество въпросителни по отношение на независимостта на медиите вследствие на спадащите тиражи и занижените средства от реклама.

„В резултат на това медийният пазар претърпя редица размествания, при които определени икономически и политически субекти си „напазаруваха” на килограм медии, изпаднали във финансово затруднение”, казва Христов.

Създателят на desebg.com също така предупреждава, че, противно на разпространените схващания, концентрацията на медийна собственост не е непременно най-голямото изпитание в медийно отношение пред българското общество в момента. „У нас няма издател, който да има чист медиен бизнес, тоест да се занимава единствено и само с медии.”

По неговите думи водещите печатни издания, радиостанции, телевизии и онлайн платформи за новини се намират в ръцете на малка група, включваща икономически и политически силни хора, които през последните години са придобили контрол над определени медии не само заради желанието си да увеличат печалбите си, но и защото чрез тях могат да влияят на общественото мнение.

Наличието на държавни субсидии за медии и свилият се рекламен пазар също са допринесли за медийната криза у нас, оставяйки все по-малко пространство и ресурси за висококачествена разследваща журналистика.

В доклад за непряката цензура в 30 страни, съставен от Центъра за международна медийна помощ (CIMA) и Световната асоциация на издателите на вестници (WAN-IFRA), България фигурира в две категории за т.н. мека цензура: реклама и влияние, както и държавни субсидии за медии.

Докладът се позовава на данни на Международния борд за изследвания и обмен (IREX), според които големите рекламодатели в България – на местно и национално ниво – биват принуждавани по политически канали да влагат средствата си за реклама в определени медии. Прикритата политическа реклама е друг инструмент за мека цензура, както стана ясно по време на местните и президентските избори през 2011 г., отбелязва докладът.

CIMA и WAN-IFRA информират още, че българското правителство използва директни и индиректни субсидии, за да санкционира критичните гласове и да възнагради лоялните медии. Чрез преднамерено разпределяне на средствата по държавни и европейски структурни фондове бългаското правителство цели да направи определени медии изключително зависими от публично финансиране.

Друга порочна практика в България, която докладът разкрива, е  депозирането на огромни суми държавни пари в банка близка до собствениците на някоя от основните медийни групи в страната в замяна на медийно спокойствие за управляващите.

КТБ отново е уместен пример. Миналата година Вежди Рашидов, министър на културата (2009-2013) и народен представител от ГЕРБ в Народно събрание, обяви, че лидерът на партията и министър-председател (2009-2013) Бойко Борисов е направил „голяма грешка”, като е депозирал значителни суми държавни пари в КТБ в замяна на медиен комфорт, осигурен от медии, за които се вярва, че по това време са били близки до банката и бившия народен представител от ДПС и медиен магнат Делян Пеевски.


Теми табу и демократично управление

„Критичното отразяване способства за избор на по-добри управленски решения”, убедена е проф. Огнянова. „Без критика рискът да се налагат посредствени и произволни решения многократно нараства, а от това губим всички в дългосрочна перспектива.”

Като пример тя посочва спорните механизми, по които е протекъл процесът на цифровизация в страната. Според нея този казус, който дори принуди Европейската комисия да съди България в Люксембург, показва как управлявашите у нас често взимат решения, целящи удовлетворяването на интересите на крупни бизнесмени, в този случай Цветан Василев.

 

alt

 

В допълнение съществуването на теми табу деформира пазара на труда в журналистическата професия. Проучване, проведено от Асоциацията на европейските журналисти-България в периода 10 май-10 юни 2013 г., хвърля повече светлина върху този аспект на проблема. Изследването показва, че критичните журналисти са свръхпредставени в групата на журналистите, чиито месечни възнаграждения са се свили през предходните 5 години, докато „послушните” журналисти са свръхпредставени измежду тези, чиито месечни възнаграждения са нараснали за същия период. Въпреки възможностите за различни интерпретации, „финансовата принуда”, изглежда, е част от играта.

В случай, че журналистите с ясни принципи откажат да се подадат на финансов или друг натиск, те лесно могат да бъдат маргинализирани или сами да решат, че чашата е преляла и че е време да напуснат журналистическата професия, обяснява проф. Огнянова.

 

Журналистиката: мисия или професия

Еми Барух твърди, че журналистите в демократичните страни като цяло имат възможността да отразяват почти всякакви теми без изключение. В този случай въпросът се свежда до личните ценности и амбиции на отделните журналисти.

„Ако „журналистиката” (в популярния смисъл на това понятие) е за теб просто начин да печелиш пари, значи си се озовал на не лошо място”, казва тя без никакво колебание. „Ако възприемаш журналистиката като мисия, не трябва да забравяш, че парите в тази професия са мярка за професионална подлост. Кой е твоят издател? Кой издържа изданието? Кому е изгодно това?”

Малко след като „Дойче веле” реши да преустанови сътрудничеството си с Барух и Бедров, членове на борда на медията поканиха двамата да се върнат обратно.

Бедров се съгласи и така от ноември миналата година той отново пише коментарни текстове за българската редакция на медията.

„Една година по-късно вече няма никакво съмнение кой е бил прав. Ръководството на “Дойче веле” бе заблудено в началото от сериозно изглеждащата аргументация в писмото от банката (то не бе подписано лично от ЦВ [Цветан Василев, бел. а.]), което бе подготвено и изпратено през авторитетна адвокатска кантора. В Германия все пак банките са уважавани институции”, споделя Бедров.

Барух от своя страна мигновено отхвърли предложението да възобнови сътрудничеството си с „Дойче веле”. „Ако възприемаш професията си като мисия, личният пример е важен, нали? Да останеш без работа е по-добре, отколкото да загубиш уважението на тези, за които си работил до този момент.”

 
FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Сайт Памет

Сайт Памет

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм
https://www.desebg.com

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
komdos
Декомунизация
Христо Христов