|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
А ако някой беше дръзнал да поиска от Москва документите за убийството на Георги Марков ПДФ Е-мейл
Коментарно - Коментарно
Написано от Христо Христов   
Четвъртък, 11 Септември 2014 10:04

alt

Днес, 11 септември 2014 г., се навършват 36 години от деня, в който писателят Георги Марков издъхва в лондонската болница „Сейнт Джеймс” в резултат на отравяне на кръвта, причинено от рядко срещаната отрова рицин, която не оставя следи и е изработена в лабораторията на КГБ. Отровата е вкарана в тялото на един от най-изявените критици на комунистическата система и управлението на Тодор Живков при атака на Марков на моста „Ватерло” 4 дни по-рано от специално подготвен за операцията агент на Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност.

Онези, които са следили случая през последните 25 години вероятно не са забравили, но за по-младите поколения българи, ще припомня, че въпреки дадените публични обещания от двама президенти – Желю Желев и Петър Стоянов – България след 1990 г. не направи необходимото за разкриване на истината за убийството му.

Следствието в лицето на следователите Богдан Карайотов и ген. Коста Богацевски достигна до заподозрян по случая агент на ПГУ под псевдонима „ПИКАДИЛИ” – италианския гражданин Франческо Гулино, вербуван и изведен от ДС в Дания, чиито уличаващи го документи прокуратурата отказа да предаде на международното разследване през 1993 г. и така то беше блокирано (виж повече документалните книги „Убийте Скитник” и „Двойния живот на агент Пикадили”).

След това се смениха други следователи без никакъв резултат, за да дойде 2013 г., когато прокуратурата прекрати случая, изчаквайки формалното изтичане на абсолютната давност за разследване на убийство – 25 години (българското следствие е образувано през октомври 1990 г. и към него е включен опита за убийство на Владимир Костов в Париж през август 1978 г.).

 

alt

 

Истината е, че подобни политически убийства не се разрешават в резултат на намесата на съдебната власт, още повече в една страна като България, затънала в посткомунистическото блато, където задкулисното влияние на бившите комунисти изигра своята роля и върху провалянето на редица разследвания на престъпления на собствения им режим до 1989 г.

Световната практика познава три случая, при които критата с десетилетия истина е изяснявана на най-високо политическо равнище. И трите случаи са свързани, разбира се, с бившия СССР и неговия КГБ.


Масовото убийство на полски офицери в Катинската гора

Първият случай е най-известен – масовото убийство на полски офицери, интелектуалци и индустриалци през пролетта на 1940 г. от НКВД. През 1939 г. при нашествието на Германия в Полша руснаците взимат около 200 000 полски военнопленници. Около 15 000 от тях изчезват безследно, сред които 8700 офицери.

 

alt

 

През април 1943 г. Германия разгласява, че войските й са се натъкнали на  8 общи гробове в Катинската гора, близо до Смоленск, в които са открити телата на 4143 полски офицери – всичките завързани и разстреляни. СССР отхвърля обвинението, твърдейки, че германците са избили поляците след нападането на Съветския съюз. Съставена е международна комисия на Червения кръст, която установява, че телата са убити преди 1941 г., но въпреки това СССР не признава фактите.

Полша като нация обаче има висока култура на паметта и още през 1989 г. смята изясняването на случая и за крайъгълен камък на взаимоотношенията със СССР. Нищо, че още при Хрушчов и след това при Горбачов са получавали отговор, че в архивите на КГБ не съществували документи по случая.

В резултат на настоятелната държавна политика на най-високо равнище президентът на Борис Елцин предава архивните документи на президента на Полша Лех Валенса, от които е видно, че масовия разстрел е станал по заповед на Сталин след кореспонденция с Берия.

В следващите години край село Катин, недалеч от руския град Смоленск, беше издигнат внушителен мемориален комплекс, като там през 2010 г. дори Владимир Путин (тогава министър-председател) поднесе венец заедно с полския си колега Доналд Туск.

 

alt

 

Тогава Путин заяви, че „за тези престъпления не може да има никакви оправдания и в нашата страна е дадена ясна политическа, правова и нравствена оценка на злодеянията на тоталитарния режим. Такава оценка не подлежи на никакви ревизии”.

Въпреки, че не спомена името на Сталин и не поднесе извинение на полския народ, поляците отдавна знаят истината за масовите убийства на своите сънародници, благодарение на последователното отстояване на позицията си  чрез своите първи държавни ръководители, а именно Русия да предаде критите половин век архиви.


Убийството на шведския спасител на евреи Раул Валенберг

Вторият случай се отнася до шведския дипломат Раул Валенберг, спасил около 20 00 унгарски евреи в окупирани от нацистите райони. Той произхожда от семейство на финансови магнати и през 1944 г. заминава за Будапеща като представител на Международния червен кръст, като участва в мисия по спасяване на евреите, които са изпратени в лагера на смъртта Освиенцим. Помага на още около 70 00 души в гетата и в лагерите, които оцеляват до освобождението.

Валенберг е арестуван от СМЕРШ (съветска контраразузнавателна структура в армията) през 1945 г. в „освободената” от съветските войски Будапеща. След края на войната започва издирването му. В отговор на неколкократни запитвания на Швеция през август 1947 г. тогавашният зам.-министър на външните работи и преди това генерален прокурор на Съветския съюз Андрей Вишински отговаря, че съветското правителство не разполага със сведения за шведския гражданин, въпреки, че малко преди това Валенберг е бил ликвидиран в затвора на НКВД/КГБ в „Лубянка”.

 

alt

 

Швеция обаче не се отказва да научи истината. След продължителни съветско-шведски преговори съветското правителство през 1957 г. признава през 1957 г., че той е починал в московския затвор „Лубянка” на 17 юли 1947 г., в резултат на „изненадващ инфаркт”, твърдейки, че ареста  му е „огромна грешка”.

Един от висшите офицери в КГБ, оцелял при Сталиновите чистки, Павел Судоплатов посочва, че за смъртта на Валенберг е докладвано лично до министъра на вътрешните работи, след което е наредено тялото да бъде кремирано без да бъде извършена аутопсия.

Тласък за точното изясняване на съдбата Валенберг в СССР става по личното нареждане на Михаил Горбачов през 1991 г. Тогавашният председателя на КГБ Вадим Бакатин, докладва, че следствено-архивно и затворническото дело са унищожени.  Судоплатов обаче посочва, че въпреки унищожените документи в архивите оставят следи. Един от служители в архива на КГБ случайно открива дипломатическия му паспорт и личните му вещи в пакет, сред купчина необработени документи.

Шведско-руската комисия за изясняване на случая продължава да работи и след разпадането на СССР. Семейството на дипломата получава от съветската държава някои от личните му вещи, но не и записките му.

Ако потърсите информация за Раул Валенберг в интернет ще откриете десетките мемориали, издигнати в негова памет не само в различни градове на Швеция и Израел, но и в редица други страни по света. Нещо, на което може само да се възхищаваме.


Истината за убийството на американския гражданин Огинс

Третият случай се отнася за Айзая Огинс, американски гражданин, станал жертва на Сталиновите репресии. НКВД го арестува незаконно по обвинение в шпионаж през 1939 г., осъден е на 8 години и е хвърлен в съветски затвор. Очакванията той да бъде освободен след края на Втората световна война не се сбъдват.

Виктор Абакумов, ръководител на МГБ, предлага на Сталин „да бъде ликвидиран”. Огинс е екзекутиран през 1946 г., като по време на медицинско изследване завеждащият тайната лаборатория “Х” лекар Майрановски му бие смъртоносна инжекция (в същата лаборатория по-късно е произведена и отровата рицин, с която е ликвидиран Георги Марков).

 

alt

 

За да прикрие ликвидирането му в документите на НКВД е отбелязано, че Огинс е погребан през 1944 г. Павел Судоплатов обаче твърди, че външният министър на СССР Вячеслав Молотов се е опасявал, че ако Огинс бъде освободен, ще бъде използван  от Комисията за разследване на антиамериканската дейност като свидетел срещу Комунистическата партия на САЩ.

През 1992 г. по настояване от американска страна Русия представи на Конгреса на САЩ списък на американците, загинали в Съветския съюз през Втората световна война и по време на Студената война, като от името на президента Елцин е изразено съжаление за тяхната гибел. В списъка е и името на Айзая Огинс.


Търси се български политик

В България нито едно от демократичното избраните правителства, както и президенти след 1989 г. не са проявили нужния политически нюх, воля и висока политическа култура към паметта, такава, каквато имат уважаващите собствената си история нации.

Президентът Желю Желев се остави различни „съветници” от службите да му шепнат, че Георги Марков е бил агент на ДС – едно от гадните активни мероприятия на Държавна сигурност след промените и агентите й, пръснати в „свободните” медии – и затова много, много да не се занимава със случая.

Президентът Петър Стоянов пък се остави назначеният набързо и без никакъв опит млад „седесар” Димо Гяуров за директор на Националната разузнавателна служба (НРС) да го лъже, че в архива на службата, наследила Първо главно управление на ДС, „нямало нищо” за убийството на Георги Марков.

Същият този Гяуров, който впоследствие стана единственият кадър на СДС, назначен от президента Георги Първанов – „ГОЦЕ” на дипломатически пост (посланик в Унгария), отказа да предаде досието на агент „ПИКАДИЛИ” на председателя на Комисията по досиетата Методи Андреев, по думите на последния, за да „не се излага България”. Не на последно място ще припомня думите на Николай Колев – Босия по адрес на Димо Гяуров, който „пази архивите на ПГУ, така както не са ги пазили и генералите от ДС”.

Стоянов връчи посмъртно на писателя орден „Стара планина” – I степен, който семейството му прие, но това стана едва след като бяха публикувани неопровержими доказателства, че Георги Марков не е агент на Държавна сигурност, а нейна жертва.

Петър Стоянов, също като Желю Желев, обаче не пое отговорност и не предаде на британската страна най-важните доказателства за убийството на Георги Марков, останали в архивите на ДС, макар че през 1998 г. по време на управлението на СДС Великобритания официално продължи да пита София какво става с разследването на покушението.


Истината е в архивите

Благодарение на заведените от мен безпрецедентни съдебни дела за достъп до информация в архивите на МВР и НРС с помощта на фондация „Програма достъп до информация” и адвокатите й Александър Кашъмов и Кирил Терзийски, които спечелихме във Върховния административен съд стана ясно, че в архивите на МВР и ПГУ са останали достатъчно много документални свидетелства потвърждавайки ангажираността на Първо главно управление на ДС към операцията по ликвидирането на Георги Марков като персонален идеологически противник на режима, както като критик на комунистическата система, и лично на Тодор Живков.

В архивите бяха открити достатъчно писмени доказателства за сътрудничеството между ПГУ и КГБ по делото „СКИТНИК”, псевдонима, под който Георги Марков е разработван от Държавна сигурност. Те потвърдиха направеното през 1991 г. признание на ген. Олег  Калугин, ръководител на контраразузнаването в КГБ, че молбата за съдействие за убийството на Георги Марков е предадена на тогавашния председател на комитета Юрий Андропов от министъра на вътрешните работи на НРБ ген. Димитър Стоянов, като молба на Тодор Живков в началото на 1978 г. И КГБ в крайна сметка е помагнало на „по-малкия брат” с технически средства – бързо действаща отрова, която не оставя следи в организма и специален пневматичен уред за изстрелването й.

Разбира се, всичко за операцията на ДС и КГБ за убийството на Георги Марков би било отдавна известно, ако последният началник на ПГУ ген. Владимир Тодоров не беше унищожи или вероятно изнесъл 10-те тома от разработката срещу писателя през януари 1990 г. И то точно в деня, в който реабилитираният след оттеглянето на Живков член на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов обещава на съпругата на Георги Марков да се направи необходимото за изясняване на убийството му.


Истината за убийството на Георги Марков – държавна политика

Но въпреки прочистените архиви на ДС в България, както посочените случаи показват, в архивите на КГБ се пази истината за такива политически убийства. Трябва да се намери само български политик и българско правителство, които да поставят проблема пред руската страна на най-високо държавно равнище. Взаимоотношенията с Русия не само газ и сирене. Ако това бъде сторено изясняването на убийството ще стане държавна политика, така, както го направиха Полша, Швеция и САЩ.

За съжаление българските политици не са достигнали до такова ниво на дипломация, когато въпросът опреде до историческата памет. Това се видя най-добре по отношението на българската държава след 1989 г. към заграбените от СССР български архиви след окупацията на България на 8 септември 1944 г. от Червената армия.

 

alt

 

Архиви, които България не се сети да поиска да й бъдат върнати от Русия след разпада на Съветския съюз, така както направиха редица други европейски държави. След това Москва прие специален закон по силата, на който тези архиви, включително и българските се водят „трофейни” (нали сме победена страна във Втората световна война, нищо, че българската армия е воювала под съветско командване в заключителната й фаза и е дала над 30 000 убити).

Държавата и политиците се активираха едва, след като бяха подсетени да защитят националните интереси чрез петиция, инициирана от фондацията на Дими Паница „Свободна и демократична България” през 2007 г. В крайна сметка Русия с неохота предаде на България не собствените й оригинални документи, а само копия и то срещу солено заплащане.


А какво направихме ние?

И днес, в деня на убийството на Георги Марков, когато си спомняме за неговата трагична съдба, трябва да си зададем още един въпрос, който изключва отговорността на политиците:

А ние като гражданско общество какво направихме за паметта на гениалния творец, който освободи българите духовно от комунизма много преди той да е рухнал?

Какво направихме за това, че престъпленията на комунизма, включително и неговото убийство, все още не се изучават в час по история? Какво направихме, за да се изучават неговите произведения и всяващите ужас в комунистите и техните наследници „Задочни репортажи за България” в час по литература?

Какво направихме ние, за да няма все още един паметник на писателя, пред който да поднесем цветя и отдадем почит (едва миналата година се намери един български емигрант отвън океана – д-р Георги Лазаров, който на своя сметка финансира изграждането на паметник в София)?

Какво направихме, че няколко дребни души от Държавна сигурност си позволяват да продължат да цапат със словесната си помия името на Георги Марков чрез своята агентура в някои от медиите?

Защо дори приятелите на твореца – писатели и театрали спряха да пишат и говорят за него?

Какво изобщо направихме за паметта на писателя, за да го заслужим?!

 
FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Сайт Памет

Сайт Памет

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм
https://www.desebg.com

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
komdos
Декомунизация
Христо Христов