Рубрики:: -- Достъп до информация -- Архиви -- Коалиция на гражданите -- Живков & социализЪма -- Дезинформация -- Образование: комунизъм |
Колективното незнание за комунизма и фалшифицирането на истината за него |
Коментарно - Коментарно |
Написано от Евелина Келбечева |
Сряда, 04 Декември 2013 13:27 |
Новото знание за комунизма за съжаление си остава в конферентните зали и това е един от проблемите, които бих желала да говоря. За мен съществува проблем с термина памет. Ние говорим за памет историческа, колективна, но такова нещо, според мен, няма. Това, което характеризира дебата за паметта на комунистическото минало е фактът, че ние не работим с памет, а с изключително добре функционираща организация на производство на незнание за комунизма. И това е едната част от проблема, с който се сблъскваме. Трябва да бъдем наясно, че тези фини настройки на обществото, за които говори доц. Георги Лозанов, не са фини настройки, а една изключително добре организирана и продължаваща да работи политика на замитане и академично и в края на краищата на фалшификацията за общественото знание за комунизма.
Онова, което имаме като контрапункт на колективното незнание и фалшифицирането на истината за комунистическото минало, са свидетелствата на устната история. В този смисъл това, което направи режисьорът Атанас Киряков с филмите за лагерите е значимо, но то отново не влиза в масива на знанието, което се възпроизвежда в българското общество и основно в българското училище и университети. От масивите на устните история за комунизма, с която разполагаме, картината на миналото е абсолютно различна от това, което се тиражира като учебници, като пропаганда, като оневиняване в морален и психологически план на хората, които разрушиха България за 45 години.
Ето какво ни е оставил в едно интервю от 1962 г. Спас Темелков, който е предприемач, репресиран след 9 септември 1944 г. и не на последно място той е един от основните информатори на прочутата Карнегиева анкета: „Когато комунистите дойдоха на власт, те първо трябваше да обогатят собствените си партизани, което си е отдавнашна практика. И за това първо ни взема имотите, така и Хитлер подгони евреите – за да им вземе имотите. Беше нормално да конфискуват всичко, но буржоазията не беше много богата. За това посегнаха на хляба на хората, а на българина хляба беше земята – взеха му я. И когато изядоха всичко и видяха, че нищо не става, започнаха да взимат заеми. Кой можеше да им ги даде – естествено капиталистите – те дори няма да питат за какво ще са им тези пари. Но когато видят, че комунистите не могат да плащат лихвите, ще си поискат и лихвите на лихвите, и главницата. И понеже няма да могат да платят, те ще трябва да си ходят. И ще видиш, ще влязат в църква да се кръстят, за да останат на власт. А колкото до земята на българина – когато се разбере , че и там нищо не става – ще трябва да му я върнат, но няма да има на кого. Тогава ще настъпи седем годишен глад.”
Това е едно от пространствата, с които ние разполагаме от огромния масив от устна история за комунизма. Какви са другите пространства, в които ние живеем и на които трябва да се съпротивляваме?
Първото пространство е това на изключително добре организираното невежество, което може много бързо и ефективно да бъде преодоляно. Но за това в момента все още липсват политическа и интелектуална воля. Говоря за всички институции на образованието, за което прекрасната историография, създадена от Института за изследване на близкото минало и усилията и публикациите на комисията по досиетата като натрупан масив, които остават нарочно запушени в една малка общност.
Второто пространство, с което разполагаме, е това на перфидното академично замитане на комунистическото минало под килима, което всъщност произвежда дългосрочно и научно легитимирана фалшификация на историята на комунизма.
Това сега се нарича „нормализиране” на дискурса за комунизма и всеки, който дръзне да каже, че той е зло, ние чухме, че вече се говори за банализация на злото, един вид става ненормален, защото видите ли, ние искаме някакви кървави отмъщения към онези, които смятат, че комунизмът е някаква модернизация, донесла безкрайни добрини на българския народ. И това е вече доминиращата линия на изучаване и представяне на комунистическото минало в университет като Софийския „Св. Климент Охридски”.
Нескончаемата партийна пропаганда Третото пространство е пространството на нескончаемата партийна пропаганда, представена „блестящо” от Димитър Иванов, последния началник на Шести отдел на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия. Само за сведение, една от книгите, на които той е съавтор и съставител „От девети до десети” беше разпространена безплатно във всички читалища в България.
Четвъртото пространство е срамното поле на спомените на високопоставените партийни ръководители и функционери, които в единогласие величаят държавническите дела „в името на народа”. И тази апологетика на комунизма като цяло се води от мемоарите на Тодор Живков, минава през Огнян Дойнов, Костадин Чакъров и др.
Петото пространство е това на честните и гневни свидетелства за ужасите на комунистическите престъпления на хората, изживели лагерите, затворите, изселванията и изгнаничеството. Ако сравним тиражите на мъчениците на режима и дръзналите да му се противопоставят с тиражите на бившите партийни ръководители и офицерите от ДС ще видим, че имаме работа с институции за произвеждане на незнание и система за блокиране на истинското знание за този период. Това е картината на един ужасен дисбаланс.
И накрая, слава богу, последното пространство, създадено на много хора, които са в тази зала, е създаването на позитивистичната, обективната историография за комунизма – от изследователи и от комисията по досиетата с нейните сборници. Бих искал да напомня един факт, свързан с правния аспект за осъждането на престъпленията на комунизма. Правната комисия на Народното събрание от март 2008 г., която произнасяйки се за хилядите масовите убийства след 9 септември 1944 г. определя тези действия като „законно отмъщение срещу фашистите в България”.
През последните 18 години, през които преподавам история в Американския университет направих една анкета сред студентите колко от тях знаят за лагерите. Резултатът е 2 процента! Не бих могла да кажа какъв е този процент сред студентите в Софийския университет и другите висши учебни заведения в страната.
Така че ние не може да си затворим очите пред факта, че всички институции, които трябва да произвеждат знание за комунизма и за неговата оценка фактически са институции за незнание, фалшифициране и блокиране на това знание, с малките изключения, които посочих. И естествено, историята на комунизма в България е гордиев възел, чието разсичане е изключително ревностно пазено от идеолозите и функционерите на БСП/БКП. Защото ако цялата история на комунистическата партия се напише по един обективен и съвременен начин, то цялата идеологема за „славното” минало на партията столетница ще рухне и тогава ще се разбере, че БКП е била просто една терористична организация, командвана и финансирана от Москва. Този разказ все още е напълно невъзможен в българските учебници по история. Този разказ е единствено възможен в отделни медии. Ще завърша с някои статистически данни от едно изследване, което беше осъществено миналата година за местата на памет. Интервюирани бяха над 1000 души. Въпросите бяха кои са най-важните събития, места и фигури в българската история.
Данните за тези топоси на паметта показват следните резултати за паметта или по-точно за безпаметността за комунизма: личностите от този период получават 5, 7 процента, събитията 8, 4 процента, местата – 2, 2 процента. Сумарно имаме около 5 процента памет за комунизма въз основа на анкетата, която покри цяла България. Това означава, че ние българите, нямаме един кохерентен разказ за това, което се случило по време на комунизма. Но аз мисля, че ние имаме и нещо още по-страшно тук и това е пълното неразбиране и липса на рефлексия по втората голяма тема – наследството на комунизма. Съществува абсолютно прекъсната връзка между това, което комунизмът е произвел в България и това, което ние имаме в момента като наследство – икономическо, финансово, психологическо и т.н.
Всеки търси това състояние, което е документирано от статистики и изследвания. И на мен ми се струва, че срещу нас стои едно триглаво чудовище. Темата за комунизма е изоставена, но първородният грях си остава изцяло нереализираните учебници по история. Остаряването, разочарованието също преминава през този период. Както и абсолютно криворазбраната българската толерантност, която прави от доносниците на ДС някакъв тип герои. И възможността за историческа и социална оценка на най-новата ни история не може да бъде дадена. Политическата конюнктура, поръчковия характер, огромното тиражиране на соцпартийната историография са разбрани феномени, но от много малка част от обществото. Накрая ще „хвърля” и камък в нашата градина. Ние, историците, сме затворени в едно академично говорене, което е много тяхно специализирано и за жалост няма този отглас и дълбок резонанс в обществото, което би трябвало да има. Затова ние сме в плена на една параистория, която се тиражира от българските медии и от БНТ. А вече знаем, че институции като Института на БАН и Историческият факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, които трябва да тиражират обективното знанието за комунизма се ръководят съответно от агент (акад. Георги Марков, бел. ред.) и от кадрови служител на ДС (проф. Пламен Митев, бел. ред.).
Ще завърша, отбелязвайки факта, че България е „шампион” по носталгия към комунизма. Не знам дали да се присъединя към част от другия хор, който е изключително песимистичен по отношение на това какво представлява българския преход. Все пак ние имаме огромен прогрес, но страшното изкривяване на онова, което ние казваме памет за комунизма, което е добре обработеното незнание за комунизма продължава и то има още доста негативни последици за българското общество.
Надявам се, че с усилията на тази малка общност и институции като комисията по досиетата ще продължим да разпространяваме истинското знание за комунизма в България. Въпреки съпротивата на цялата комунистическо номенклатура и фалшификациите, които властват в общественото съзнание.
|