Сайтът desebg.com ви предлага интервю с осъдения на смърт от комунистическата власт Георги Саръиванов. Той получава най-тежкото наказание през 1954 г. по обвинение в саботаж и вредителство, когато е на 23 години. Смъртната му присъда е заменена с 20 години затвор, от които излежава 9 години и 3 месеца. След това прави четири опита да избяга от комунистическия режим със семейството си . На петия през 1972 г. успява. Живее 24 години в Западна Германия, а през 1996 г. се завръща завинаги в България. Днес е на 82 години.

„Ето така се ходи. Трябва леко да си местиш крака и същевременно да я носиш на рамо”. С тези думи започва разказа си Георги Саръиванов. Гостувам му в дома му в София. „Веригата се сваля само, когато се отива на разстрел или когато си помилван. Седем месеца я носих без прекъсване”, уточнява той. При движенията му веригата кънти с особен звук. „Много любима музика ми е това, до болка позната”, казва бившият политически затворник и се усмихва. Първият ми въпрос неизменно е свързан със страховития железен атрибут.

Какво ви накара, след като сте се завърнал в България, да отидете отново в Софийския затвор и да настоявате да получите тази верига?

- Винаги съм искал да имам такава верига. Не мога да я забравя. Още като бях в Германия ходих при едни майстори да ми направят една, но там искаха много пари – 4 000 марки.

Има ли връзка това, че произхождате от род на индустриалец, със случилото се с вас при комунистическата власт?

- Имаше имена и родове, които след 9 септември 1944 г. трябваше да бъдат тормозени и унищожени. Баща ми, който имаше текстилна фабрика в Сливен, лежа в затвора 6 години преди мен, през 1947 г. Те комунистите толкова процеси инсценираха, че можеха да те изкарат всякакъв.

Вие за какво бяхте обвинен и осъден?

- Сега ще ви покажа присъдата. Не знам дали ще повярвате, но в онези времена сто на сто без всякакво колебание единственият човек, който вярваше, че аз съм абсолютно невинен и процесът срещу мен – инсцениран, беше майка ми. В решението на съда през 1954 г. три пъти съм осъден на смърт и веднъж на 20 години по четири различни обвинения.

Признат съм за виновен за това, че в различни времена от края на 1953 г. като редник в съизвършителство с другиго с цел да създам спънки на властта съм подривал стопанско предприятие. Това е третирано като особено тежък случай и съм осъден на смърт чрез разстрелване и лишаване от права и завинаги, както и отнемане на цялото ми имущество.

Признат съм за виновен и за подбуждане на другиго да създаде спънки на властта и подриване на стопанско предприятие – смърт чрез разстрелване. Поне да съм направил нещо, а то нищо. Осъден съм на смърт съм за саботаж и вредителство.

На каква възраст бяхте тогава?

- На 23 години. Бях войник в трудови войски в мина „Бухово”. Осъден бях като войник. Преди това бях 5 години интерниран в Своге.  Като войник работих в мина „Бухово”. Там бяхме събрани от кол и въже все такива – цигани, турци и бивши хора или техни наследници. Бяхме миньори, трудоваци при мизерни условия.

Вие сте бил много млад тогава. Тази присъда е променила живота ви? Прави ми впечатление, че не сте от хората, които сте преживели такава травма и избягват да се връщат към миналото?

- Защо да не се връщам? Аз и не искам да забравя случилото се през онези години.

Все пак това е твърде болезнено. Животът ви е могъл да премине по съвсем друг начин?

- Замислял съм се, но ми прилича на това да се разсъждава какво би станало, ако Германия беше спечелила Втората световна война. Аз обаче често си мисля какво би станало, какъв би могъл да бъде живота ми, ако изобщо нямаше война? България щеше да бъде една от приказните страни в Европа.

Спомняте ли си как протече следствието срещу вас? Бързо ли беше проведено?

- Следствието трая 6 месеца и 20 дни. Толкова бях разследван в Държавна сигурност.

То е било през 1953 г. – краят на Сталинския период и управлението на Вълко Червенков в България. Комунистическото управление тогава търси врагове навсякъде и във всичко.

- Да, точно тогава беше. Комунистите не можеха без врагове. Те трябваше да имат врагове. И си ги намираха. Ние, които бяхме съдени тогава, бяхме наричани контрареволюционери, а не политически.

Какво ви е крепяло през това време?

- Една от двигателните сили, която крепи духа през цялото време в затвора е мисълта за отмъщение. Навън обаче никога не съм предприемал такова нещо. Като минеш през Държавна сигурност и затвора човек получава един цирей в душата си. Той още не се е пукнал.

Това ли е причината да не избягване разговори за миналото?

- Не ми тежи да говоря. Знам, че при други хора това не е така. Те го правят, за да спестят емоции на близки или познати. Да не се говори, да се сложи по някакъв начин край на това. Откъде на къде? Защо? Да не знаели децата. Защо да не знаят децата ми какво е станало? Напротив, трябва да знаят. Аз не съм герой. Аз съм само една от хилядите жертви на комунизма. Обществото трябва да знае истината за болшевишкото минало.

Делото само срещу вас ли е водено?

- Срещу мен и още двама души. Но те бяха прикачени, за да се придаде тежест. Едното момче получи 18 години, другото 10-12. Единият беше син на кулак. Така комунистите наричаха селяните, които имаха повече земя.

Бихте ли разказал какво последва след присъдата?

- След присъдата се приведоха в Централния затвор, I-во отделение, смъртното. С това нещо (показва веригата) ме окова един надзирател Петко Лилов. Представете си, питат те на кой крак искаш да ти приковат веригата! Имаш право на избор – на левия крак или на десния. Носих я 7 месеца. Три седмици след присъдата на първоинстанционния съд Върховният съд потвърди смъртната присъда. След това единствено можеше човек да разчита на Президиума на Народното събрание. В моя случай той издаде указ за помилване. Това стана на 14 януари 1955 г.

Какво е да си затворник, осъден на смърт?

- Бяхме по 3-4 смъртници в една килия. Килията е 1,95 метра на 3,20 метра. За разстрел извеждаха хората вечер. Първо чуваш – тряс – едното резе, след това – тряс – второто и накрая ключалката. Караха ни да заставаме до стената с гръб към вратата и тогава казваха името на затворника, чиято присъда трябваше да бъде изпълнена. Казваха първото име, а човекът трябваше да назове останалите си имена – бащиното и презимето си. След това пускаха вентилаторите.

Те за какво са служили?

- В дъното на коридора, където се изпълняваха смъртните присъди, имаше решетки и зад тях поставени ламарини. Там на две места бяха сложени два огромни вентилатора. Като ги пускаха освен, че бучаха ламарините издаваха невероятен шум. Целта беше да не се чуват викове и изобщо нищо.

Вие на колко души сте били свидетел на присъдите им?

- На двамата. Но си свидетел само на извеждането от килията. Никой затворник не вижда и не чува нищо от това, което става при изпълнението на присъдата.

Какво е усещането в този момент?

- Като започнат да отварят килията, в която си, за нищо друго не мислиш освен едно – да не си ти. Не сме били герои като един полски свещеник, за който знаехме, че се е жертвал доброволно. Мислиш само едно – дано не съм аз. Но през октомври 1954 г. останах сам в килията. И тогава като завият вентилаторите чуваш приближаването на подковани ботуши. Спират пред килията и започват да я отварят. Тогава не мислиш, че може да е за някой друг. Идват за мен, защото съм сам в килията. Тогава един от надзирателите, садист, Васил Здравков се казваше, отвори килията и казва: „Гад с гад такава, дойде твоя ред, да си му мислил на време!” Вади един молив и листче, на което да си опиша вещите. А вещите са една трудовашка куртка, един трудовашки клин и едни цървули. Куртката е без хастар, а панталоните без джобове, защото ги използвахме вместо тоалетна хартия, тъй като такава нямаше. Надзирателят излезе и затвори само едното резе. Минаха 15-20 минути и след това влезе отново. Гледаме и казва: „Какво бе, гад, изплаши ли се?” Затвори килия и излезе.

Този наистина е бил садист.

- Имаше и един друг подобен случай. Затворникът се казваше Христо Казаков от Добрич, тогава гр. Толбухин. Пак същият надзирател отваря килията и казва му: „Айде гад, твоята свърши”” и му подава листче, уж да си описва вещите. А листчето всъщност е телеграма от съпругата на затворника на която пише: „Ице, честит живот! Помилван си”.

Надзирателят направо се е гаврил с осъдените.

- Да не казвам, че освен, че ни наричаше гад, всяка втора негова дума беше псувня. При мен първия момент, като отвори килията, ме обхвана една жестока болка – в главата, после по цялото тяло. Болка, че животът ти свързва, а нямаш дете. Това ми мина през главата. После си казваш: колко ли ми остава да живея – 15 минути, половин час, един час. И накрая си мислиш за близките.

Какво се случи след помилването?

- Присъдата ми беше намалена на 20 години. Смъкнаха ме да работя в шивалното. На 14 януари 1955 г. пет души начело с началника на затвора ми прочетоха указа за помилване – в името на народа. Всичко се правеше в името на народа. Вече говорят на „вие”. Казаха ми, че ще ми свалят веригата, че ще мина на свободен режим и ще мога да работя. Изкарах още 9 години и три месеца в затвора.

През цялото време в Софийския затвор ли сте бил?

- Повечето време бях в него. Бях и в Плевенския затвор и година и половина на кариерата в Самоводяне. Това е между Велико Търново и Горна Оряховица. Една огромна кариера.

Само със затворници ли е била?

- Да, това беше един от малкото външни обекти за т. нар. контрареволюционери. Там режимът беше жесток. В началото трябваше да натовариш две вагонетки от по 1 кубик, но избяга един затворник и увеличиха нормата. После избягаха две македончета и направиха нормата 8 вагонетки! Камъните ги взривяваха, а по-големите блокове ги разбивахме с чукове. Товариш вагонетката и я буташ до каменотрошачката.

Колко души сте били на тази кариера?

- Над 300. Спяхме в едни правоъгълни здания, не в бараки. В едно помещение бяхме около 40 затворници на нарове на два етажа. Зимата до какво се докоснеш ръката ти залепва от студ. През лятото – няма дърво, няма сянка. Като напече все едно, че си в пустиня. Пиехме леко осолена вода, за да не се потим, защото ако пиеш чиста вода тя веднага излизаше на пот по тялото ти. Там майка ми дойде веднъж на свиждане. Свиждането за първи път беше свободно, тоест не през решетки, а имаше възможност да прегърнеш близкия. Отивам към майка ми, а тя гледа някъде встрани от мен. Казвам й: „Мами, мами, аз съм”. Не ме позна...

Какво мислихте да правите, след като излезете от затвора?

- Още като ми свалиха веригата си казах: може да лежа 5, 10 години – аз ще избягам от тази държава!

От комунистическата държава?

- От комунистическата държава, разбира се. Не от България. От България никога не съм бягал. Това беше единствената мисъл в главата ми! Години наред! Като излязох от затвора се ожених през лятото на 1963 г. Направих първия опит да избягам със съпругата, още нямахме деца. После се роди първият ми син, след това и вторият. Чак на петия опит успяхме да избягаме четиримата. От 1963 г. до 1972 г. Това са девет години.

Неуспешните опити не са ли засичани от Държавна сигурност и как точно се опитвахте да напуснете НРБ?

- Изглежда не са ни разкрили. Правихме опити да избягаме чрез различни събори на сръбската граница, през тогава Югославия. Нямаше информация къде се провеждаха тези събори. Децата бяха на 3 и 5 години. Тогава работих като таксиметров шофьор и на един от тези събори, за които успяхме да разберем предварително, ни закара един колега. Той ни откара и в Югославия. Оказа се, че правилно съм му има доверие. След това нито ме е предал, нито издал, че ни е откарал. Избягахме със 100 долара. Въпросът беше при кого да отседнем в Югославия, защото по това време комунистическата власт в България плащаше по 200 долара, за да издадат българи, които правиха опит да избягат. В Ниш намерихме проверен човек. Там стояхме 3 дни. Намерихме друг човек да ни закара до Белград. Там останахме 10 дни. От Германия дойдоха наши познати, с които се бяхме разбрали, който избяга първи да помага да другите. И с фалшиви паспорти излязохме през Триест. После с кола през Швейцария и оттам в Германия. Първо бяхме в Манхайм, след това във Франкфурт. Оттам в един лагер за бежанци в Циндорф, където много бързо получихме т. нар. политически азил, документ, с който ни се разрешаваше да останем в Западна Германия.

Какво сте работил там?

- Всичко. Като ви казвам всичко, вярвайте ми. Няма нещо, което да не съм опитал. Дълга история. Установихме се със семейството ми в Бон. Синовете ми живеят и днес в Германия.

Те знаят ли за вашата одисея при комунизма?

- Всичко знаят. Единият е на 43 години, другият е на 45 години. Свободни хора са. Пътуват и ходят където пожелаят за разлика от българите до края на 90-те години. Знаят отлично български език. Вкъщи говорихме само на български. После те двамата започнаха да си говорят на български и до ден днешен си говорят на български.

Как гледате на това, че 23 години след промените в България жертвите на комунизма са забравени?

- Комунистите смятаха, че такива като мен, а ние сме хиляди, особено хората, които сме успели да се измъкнем и сме живели преди промените години наред на Запад, искаме да се върнем в България, за да лапнем кокала на властта. Такива не познавам нито един! Хора, мераклии за власт, за привилегии. Такива хора няма! Но всеки беше готов да даде нещо на Родината си. Защото ние, които бяхме живели на Запад, имахме едно трезво мислене за това как трябва да се развие тази държава. Както децата казват заехме кое е добро и кое е лошо. Никой обаче не ни попита. Много българи, живели свободно на Запад, знаеха какво да се направи с образованието, със здравната и социално-осигурителната система, с полицията. Но никой от политическите партии в България не потърси този опит.

Мислите ли, че чрез забравата на жертвите на комунизма е много удобно да бъдат забравени и престъпленията на комунизма?

- Разбира се. През последните години все по-често чуваме тезата: Хайде, било каквото било, стига с това минало. Какво означава било каквото било? И тук не става въпрос за хилядите убити, а и за техните близки, майки, бащи, съпруги, синове и дъщери. Това са милиони засегнати българи. Стана така, че онези от нас, които се върнаха в България се чувстват в нея като чужденци. Много рядко е да чуеш днес, че някой в тази страна почита жертвите на болшевишкия режим. Това е по-тежко от тежестта на веригата, която съм носил като осъден на смърт.