|

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Посланик Венцислав Иванов: В досието си на обект видях как „недосегаеми” в ДС са си „играели на войници”, пълнейки папките с доноси ПДФ Е-мейл
Рубрики - Сагата с дипломатите
Написано от Христо Христов   
Понеделник, 18 Юли 2011 08:48

Венцислав Иванов е първият действащ посланик от списъка с досиета, който реши да наруши всеобщото мълчание на колегите си и открито да застане пред медия. Това той направи в интервю пред сайта Държавна сигурност.com.

Венцислав Иванов беше обявен за сътрудник на ДС от комисията по досиетата през декември 2010 г., а неотдавна в поредицата „Виж кой представлява България пред света” Държавна сигурност.com публикува регистрационната бланка, останала в архивите, на чието основание е обявен.

В комисията по досиетата обаче Венцислав Иванов разбира, че на негово име се води и друго, далеч по-обемисто дело, но вече като обект на Държавна сигурност. То е от края на 80-те години, когато той е бил трети секретар в посолството в Букурещ и е заподозрян в шпионаж в полза на САЩ и във финансови злоупотреби (в края на интервюто публикуваме и предоставените от г-н Иванов документи от това досие).

Венцислав Иванов (1953) започва своята кариера като дипломат през 1982 г. Бил е управляващ посолството на България във Финландия (1992-1994) и в Камбоджа (1994-1995), посланик в Бразилия (2000-2006). От април 2010 г. е посланик в Каракас, Венесуела.

 


Г-н Иванов, вие сте един от малцината действащи дипломати, обявени от комисията по досиетата като сътрудници на ДС, които решиха публично да говорят по тази тема. Какво ви провокира да нарушите мълчанието на колегите ви?

- Наистина забелязвам, че много колеги които са засегнати, предпочитат сега да си мълчат. Не мога да коментирам причините, те са строго индивидуални. Считам обаче, че мълчанието само засилва общото отрицателно отношение, най-лошо е когато нещата не се доизясняват и не се поставят открито на масата. Още повече, че ние българите много лесно приемаме за истина нещо лошо казано за някого и винаги сме скептични, ако за някого се каже нещо добро.

.

Всъщност всеки решава сам как да носи собствения си кръст. В почти 33-годишната си кариера успях да вкуся „и меда и жилото” на българската дипломация, и на МВнР в частност, така че вече „не ми пука”.  В министерството не е тайна, че никога и пред никого не съм мълчал.  И сега нямам намерение нито да мълча, нито пък да се оправдавам, защото както се вижда от документите, не съм извършил нищо, от което мога да се срамувам, или страхувам.

Според скромното ми мнение, темата „какво всъщност беше ДС, къде и какво точно вършеше и какви са реалните последствия от нейната дейност”, (включително в МВнР), трябваше да се „разчепка” още преди 20 години, да се извади всичко „на светло” , да се види кой какво наистина е вършил и всеки да си понесе индивидуалната отговорност, както се прави в цивилизована правова държава. След като това не стана, (по куп причини, които сега няма да коментирам), то сега е необходимо поне да се организира някакъв по-разширен и задълбочен дебат-анализ, с участието на повече хора, но компетентни и обективни.

За да се види първо – че никакви чак толкова „велики тайнства” не са се вършели в рамките на т.н. „тайни служби” и не бива днес да ги сатанизираме, с което всъщност ги фетишизираме. Те както и куп други комунистически учреждения, (някои даже го правеха по-фино и по-успешно), просто си бяха част от една идеологизирана администрация, използвана за манипулиране и ограничаване свободната воля на масите.

Второ – някои от тези „тайни служители”, типично по нашенски, просто са си  „играели на войници”, или са използвали положението си на „недосегаеми” за лична разправа.  Казвам някои, за да не  обидя други, които може би наистина са се занимавали със сериозно разузнаване в полза на държавата, или са се борили с тероризма например. Но поне от идиотските доноси, които сега прочетох в т.н. си „Дело за оперативна проверка”, може да каже, че дейността на някои конкретни представители на „рицарите на плаща и кинжала” не е била от най-достойните.

Ето затова приех настоящето интервю. Държах да го направя с журналист, с когото не се познаваме лично и който в никакъв случай не може да бъде наречен „защитник” на бившата ДС, или нейни сътрудници, даже напротив. Така исках да елиминирам съмненията, че той ми прави някаква приятелска услуга. Знаете единственото ми условие – максимална обективност и разкриване „до дупка” на всичко, поне по моя конкретен случай. Давам си ясна сметка за разнопосочните реакции на различни хора, които ще го прочетат, сигурно някои ще се подразнят и  ще ме оплюват. Всеки си прави изводи в рамките на собствените си разбирания и морал.

 

Бихте ли разказали малко повече за семейството си и за кариерата си в МВнР. Защо сте избрали тази професия и какъв е бил пътят до нея по времето на комунизма?

- Мечтата на много деца от малък провинциален град – като порасна, да стана журналист, или дипломат. Уверявам Ви, аз наистина минах през доста учене, родителски контрол и дори лишения, за да стане тази романтична детска мечта реалност. С времето разбрах, че в нея няма чак толкова романтика. Един възрастен колега в министерството все казваше: „Момче, знай, че да си дипломат е хубаво... ама не български.”

Питате ме за семейството ми – съвсем обикновено и далеч не „номенклатурно”. Нямах в рода си нито „активни борци”, нито така необходимите за всяко време „важни връзки”. Все пак баща ми беше член на БКП, майка ми беше безпартийна. По професия и двамата бяха учители и като такива бяха обиколили доста български села преди да се установят в гр. Етрополе, където живях до четиринадесетгодишна възраст.

Приеха ме, (с изпити и „на общо основание”), в английската гимназия в София. Майка ми, която искаше да бъда под „родителски контрол”, настоя цялото семейство да се премести някъде близо до София,  (нямахме софийско жителство и нямахме право да живеем в столицата). Така попаднах в гара Костинброд. Единственото добро нещо, което мога да кажа за това място е, че беше само на 15 км от София. Там майка ми започна работа като учителка в местното основно училище, а баща ми  като учител по история и по-късно като зам.-директор на същото. Това бяха едни от най-неприятните в битово отношение години в живота ми.

Не искам да изтъквам трудното си детство и юношество, но живеехме наистина при доста  тежки  условия. Носил съм вода от близката детска градина, защото нямахме дори водопровод в къщичката, където живеехме под наем,(с гледка към завода за олио и сапун). Спал съм в една стая с родителите си цели 14 години. Всяка сутрин в 5.30 ч. съм хващал влака, за да ходя на училище в София, връщах се с влака в 14 ч., обядвах и почвах да уча под  строгия контрол на майка ми. Не мога да се похваля особено с този период от живота ми, който определено ми донесе и някои неприятни комплекси. Все пак завърших гимназията с отличен успех, бях приет в СУ – право, а след казармата кандидатствах и се класирах за Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). Без каквито и да било привилегии. Чак когато бях студент 4-ти курс получихме „временно жителство” и се преместихме в София, първо на квартира, а после родителите ми си купиха „мечтания” апартамент в „Люлин”.

Говори се, че в МГИМО са постъпвали само деца на висшата номенклатура, това не е съвсем вярно. Да, в МГИМО са учили и   деца на висши партийни и държавни служители.  Но поне по мое време бе въведен един доста тежък конкурс с четири  изпита – два езика, икономическа география на България и политически. Аз лично помня, че когато кандидатствах за МГИМО, бяхме над 600 души за десетина места. Тук искам в скоби да отбележа, спекулациите, че МГИМО е едва ли не някаква школа на КГБ са абсолютно безпочвени.  В този институт  с международен престиж и до днес се подготвят не само руски  бъдещи дипломати, а и доста чужденци, в т.ч. и американци. Вярно, обучението по онова време беше идеологизирано, но нима по-различно беше положението във всеки български хуманитарен ВУЗ.

Завърших института с „червена диплома”, т.е с отличие, без да претендирам, че съм някакъв гений, доста други колеги постигнаха същите резултати. Българските студенти въобще минаваха за ученолюбиви и способни. В института на всеки студент задължително се определяше „първи основен” език и съответна тясна специализация по някоя страна.  На мен поне никой не ми даде право на избор. По нечие решение ми бе определен като първи език румънски, който честно казано не ми беше „по душа”, но трябваше или да го приема, или да напусна института.

След завършването, с конкурсен изпит бях назначен като „аташе” в МВнР – отдел „Втори” – европейски социалистически страни, в секция Румъния. Това също не беше „кристалната ми мечта”, но такива са реалностите в живота –  и при социализма някои бяха „по-равни” от другите. Не можеше всички да работят „на запад”. След четиригодишен престой в МВнР, бях изпратен на първата си задгранична работа – трети секретар в посолството в Румъния, където по Чаушесково време животът не само на румънците, но и на дипломатите не беше никак лек.

 

Вашето име беше огласено сред сътрудниците, но в същото време се оказва, че вие дълги години сте бил обект на ДС, т.е. бил сте наблюдаван и следен, нещо, което не е известно на широката аудитория. Кога и как вие разбрахте за тези материали в архивите на ДС?

- Признавам, бях доста смутен, когато името ми се появи в „списъка на агентите”   без да знам дори какви „грехове”  ми вменяват и без възможност да се защитя от 10 хил. км. Знам, че не съм вършил нищо, което да ме причислява към грозното определение „агент-доносник” на ДС, но ми трябваха аргументи, за да мога да реагирам адекватно и такива можех да получа единствено от комисията по досиетата.

Върнах се в България в началото на март тази година, за да погреба майка си, която почина десет дни след получен тежък инсулт. Стресът от историята с „досието” ми несъмнено  допринесе за това.

Посетих и комисията по досиета. Там първо ми донесоха една бяла папка,  съдържаща единствен лист – регистрационна бланка. (Същата, която вече сте публикували). На резонния ми въпрос към служителката от комисията, нима този единствен, неподписан и с нищо неангажиращ ме лист може да се нарече „агентурно досие” и как без мое писмено съгласие, някой ми е направил  т.н. „картон”, тя ме шокира с думите, че има и хора, които въобще не са знаели, че ДС ги е „регистрирала” в картотеките си, но комисията „нямало как да ги отдели от останалите, които лично са подписвали декларация за сътрудничество”.  (По-късно се запознах с Решение №10 на Конституционния съд от 1997 г., което доста ясно обяснява незаконосъобразността на такъв подход). То не е и нужно да си юрист, за да видиш, че това е напълно незаконно.

Първо – някой те прави страна по договор, (защото, макар и специфичен, това си е вид двустранен договор за приемане изпълнението на някакви функции при някакви условия ), без изрично да си потвърдил с подпис своето участие в него. Второ – без никакво друго доказателство, на основание единствено на сведения на трето лице, което дори не познаваш, комисията по досиетата приема, че си сключил въпросния договор и с това решава бъдещата ти съдба.

Възмутено попитах има ли някъде ПОНЕ ЕДИН РЕД, написан, или подписан от мен като доказателство. Тогава служителката, леко притеснена ми отговори, че моят случай наистина бил „малко странен” – всъщност не само нямало никакви писани от мен материали, но дори имало доста такива, потвърждаващи, че аз самият съм бил разследван от службите на ДС. Комисията обаче нямало как да ги коментира или разгласява, защото това засягало и „други хора” (?),  можел съм да го  направя единствено аз! Това ме довърши! Значи комисията може да те опетни заради някакъв „хвърчащ лист”, но не да изчисти петно от името ти, макар и да разполага с цяла папка с доказателства, че не ти си писал доноси, а срещу теб са писани такива! Ами ако не бях имал възможност лично да видя „досието” си?

Така се запознах с втора (кафява) папка ,  съдържаща цели 112 страници, с надпис ДОП „ЕГО”. Разбрах, че  ДОП е съкращение на „Дело за оперативна проверка”.

 

Какво открихте в това досие? Кога и при какви обстоятелства Държавна сигурност започва да ви следи?

- В началото на папката се мъдри копие на гореспоменатата бланка, нещо като „препоръка” да бъда използван в Букурещ „на идейно-патриотична” основа, както и приложени мои биографични данни. (В графата „псевдоним” е написано „Николай”, някой го е задраскал и на негово място с химикал  написал „Чавдар”. На следващите страници от папката  се появяват и други два псевдонима – „Его” и „Коев”). Следват 112 страници главно с доноси, предложения, планове и отчети по мой адрес, подписани с разни псевдоними.

В предложението за откриване на ДОП срещу мен, е казано, че „от началото на 1984 г. в резидентурата в Букурещ започват да постъпват сигнали относно несанкционирани  контакти на „обекта” с американски и френски дипломати”. Значи горе-долу една година след пристигането ми в Румъния вече съм бил приет за „обект”, а от последния отчет личи, че ДОП „Его” е приключило едва около средата на 1989 г., когато вече съм бил в България. Т.е. излиза, че следенето е продължавало около 4-5 години, освен ако не са продължили да ме наблюдават и след това.

Каквито и глупости да са изтъкнати като аргументи за откриване на това дело, аз лично считам че причината за тази продължителна „оперативна проверка” се таи най-вече в моето не дотам „уважително” отношение към някои „братовчеди”, които пристигнаха в посолството през 1984 г.. Явно съм засегнал нечии комплекси и болни амбиции, съчетани с чувството за собствена безнаказаност – аз нито знаех какво вършат зад гърба ми, нито можех адекватно да се защитя.

 

Да се върнем за документите, според които вие сте вербуван за агент на Второ главно управление (ВГУ, контраразузнаването). Това, според картоните с вашето име става през есента на 1982 г., т.е. преди да заминете като дипломат в Румъния. Какво беше положението ви през октомври 1982 г., спомняте ли си подробности?

- Е, чак подробности може би не помня, но както вече споменах бях дипломатически служител с най-ниския ранг „аташе” във „Втори” отдел на МВнР – Европейски социалистически страни и работех в секция „Румъния”. Общо взето нещо като „последна дупка на дипломатическия кавал”, в една от най-непрестижните му секции. Помня, че по това време един колега даже сам напусна с думите „по-добре даскал на село, отколкото аташе в МВнР с румънски, или албански”. И май не беше далеч от истината. Работехме в една голяма стая – 10-12 души, в старото министерство на ул. „Славянска”. Ние, младшите дипломати общо взето уплътнявахме времето си като пишехме справки, поздравителни телеграми, ноти и речи за разни срещи, получавахме по 155 лв. на месец и чакахме да заминем някога „на мандат”.

 

По това време имал ли сте контакт с представители на ВГУ и беше ли ви предложено да работите за контраразузнаването? На един от картоните с ваше име е записано, че вербовката е станала на идейно-политическа основа?

- Не знам какви са били формалните изисквания за „вербовка”, сега  чета, че броят на „вербуваните” е бил нещо като критерий за оценка на съответните офицери от „службите”, затова се стремели да  „изпълняват план” и регистрирали хора без те изрично да са подписвали някакъв документ . Не вярвам дали това тук може да се  нарече опит за „вербовка”, но помня, че преди да замина за Букурещ, по някакъв повод бях извикан от зам.директора на тогавашния „Единен държавен протокол”. В кабинета му имаше още двама души. Единият често го срещахме в министерството, знаехме го като „бай Добри”, (публична тайна беше, че е от „службите”, не знаех от кои точно) и още някакъв  по-млад негов „колега”. Говорихме основно за някои чисто протоколни задачи, които трябваше да изпълнявам в Букурещ. „Колегите” пък ми „разясниха” между другото,  че в „братска” Румъния не се извършвала разузнавателна дейност, но все пак събирали информация, за да може българското държавно ръководство да поставя някои „болни въпроси” пред румънската страна”. 

Наистина по това време  Н. Чаушеску водеше асимилационна политика не само към унгарското и германско малцинство, но и по отношение на българите, останали в Румъния по силата на историческите събития. Правеше се всичко за заличаване на българското историческо присъствие,  дори варварски се рушаха наши исторически паметници. Като най-младши дипломат, аз трябваше да бъда „пенкилер” – отговарях и за протокола, Придружавах посланика, който не говореше никакъв език и му превеждах, но основно помагах на съветника по културните въпроси. Така че бъдещата ми работа щеше да бъде свързана и с опазване на нашето историческо наследство  и защита интересите на етническото ни малцинство в Румъния.

Логично тази дейност, в която не виждах нито тогава, нито сега нещо лошо, се извършваше  паралелно с „колегите” от съответните служби, работещи в посолството. Та тук ставаше дума за непреходни български интереси, може би това и са имали предвид, когато са написали „идейно-патриотична” основа. Не са ми предлагали обаче да подписвам  някаква конкретна декларация за сътрудничество с цивилното, нито с военно разузнаване. Именно затова и считам, че комисията по досиетата трябва да е с доста необуздано въображение, за да може да приеме някаква направена от някого и неподписана от мен регистрационна бланка дори за  „прелюдия” към моя  бъдеща „агентурна” дейност, каквато просто нямам.

 

Комисията не следва да бъде упреквана, защото тя работи по закон, приет и от управляващите при тройната коалиция, и от тогавашната опозиция. Такива изисквания за обявяване на принадлежност към ДС е приел законодателят. Мисля, че за непълнотите в архива на ДС и досиетата са виновни и отговорни онези, които са ги унищожавали и прочиствали в началото на 1990 г., а това са БКП/БСП и офицерите в Държавна сигурност. 

Но да се върнем на документите (картоните), които ми представихте и на чието основание сте обявен за сътрудник на ДС. Направиха ми впечатление няколко факта. Първият е, че в от картоните с вашето име е видно, че псевдонимът ви е неколкократно сменян, което не е толкова характерно. В началото сте записан като „Николай”, а след това ръкописно е сменено на „Чавдар”. Пак на ръка е сменено и името на водещия офицер.

Второ, на картона за оперативно проучване е записано, че структурата във ВГУ, която се интересува от вас е 09 отдел, който е „Търговски”. На агентурния картон обаче е записано 06 отдел, 01 отделение. 06 отдел на ВГУ е „Китай, Югославия и Албания”, а 01 отделение е китайско направление. Тоест вие е трябвало да сте вербуван като лице, което е могло да върши работа, или да има контакти с представители на Китай, но профилът ви като дипломат не отговаря на интереса на структурите на ВГУ.

Реално вие специализирате в МГИМО румънски и след това от МВнР сте изпратен като дипломат именно в Румъния. За мен това е доста нетипично за документи на ДС. Как вие си обяснявате тези разминавания? Да не би да сте имали познати китайски граждани в България, например контакти с китайски дипломати?

- За разлика от Вас, който от известно време специално се занимава с изучаване на ДС, аз не съм навлязъл така навътре в структурите на Държавна сигурност и не съм наясно точно кой отдел с какво се е занимавал, но нямаше как и на мен да не ми направи впечатление, че в „картона”, на базата на който ме обявяват за агент, направлението е  „китайско” . Все пак, повече ме впечатли другият  „картон”, в който ДС ме „проверява” по доста по-стресиращото направление „американско”. За мен и двете са плод или на някакви болни мозъци, или на някакво недоглеждане, (ако някой наистина умишлено ми е „кроял шапка”).

Не е трудно да се надникне в служебната ми биография в МВнР, за да се види ясно, че никога, ама никога не съм се занимавал нито с Китай, нито съм познавал някога каквито и да било китайци, нито съм изучавал този език. Владея английски, испански, португалски, румънски, руски, ползвам френски и мъничко разбирам финландски, (все пак съм женен за финландка). С китайския обаче съм „напълно скаран”. Що се отнася до „американското” направление, по което са ме следили няколко години като евентуален „шпионин”, просто нямам думи. Каква  ли „велика” тайна е знаел един български трети секретар в Румъния, та да заинтригува американското разузнаване?

Освен, че е гадно, всичко това звучи и много елементарно и неинтелигентно. Представяте ли си – от едната страна аз, 29-годишен „пикльо”, току-що проходил в дипломатическата професия, от другата – четири-пет „мастити” разузнавачи от тайните ни служби, които се влачат след мен и ровят из чекмеджетата ми, пощенската ми кутия и даже жилището ми и търсят „под вола теле”. И пишат доноси, достойни за третокласници. Дори е малко обидно, не мислите ли.

Що се отнася до различните псевдоними. Зави ми се свят, от толкова псевдоними, когато прочетох папка ДОП „Его”. Значи аз съм бил „кръщаван” Николай, Чавдар, а после Его, Коев и май още нещо, а „проверяващите” са още по-многобройни – Раденков, Соколов, Ванев, Осъмски, Странски, Марев, Накев и не помня още кой. Явно всеки ми е слагал в доносите си по някакъв псевдоним и се е подписвал също с такъв, това сигурно е „конспиративната” практика, не знам.

 

Има разминаване и в документите на Първо главно управление (ПГУ, разузнаването) на ДС,  което ви е разработвало зад граница. Делото ви за оперативна проверка е под псевдонима „ЕГО”, а на картона от картотеката на ПГУ сте записан под псевдонима „Коев”, като служител от държавния апарат, който е разработван по американска линия с окраска „Корупция и разложение в държавния апарат”. Как си обяснявате тези неща и какъв е коментарът ви?

- Може би трябва да попитате тези, които са „родили” това абсурдно „американско” дело, ако са още живи, аз не намирам нормално обяснение. Нямам представа нито за методите им на работа, нито какво в края на краищата са искали да постигнат. Да „смачкат” един трети секретар като го „натопят”, че е „морално и битово разложен” и „под западно влияние”? Егати геройството, то е като да ловиш мухи с топ. И каква е  логиката, какви дивиденти са очаквали да получат от тази глупава операция, в която все пак е ангажиран целият „личен състав на резидентурата”(цитирам)?

Или са си вярвали наистина, че разкриват някакъв крупен „шпионин”, „корумпиран от американците” държавен служител? Извинете, но наистина звучи идиотски. Не мога да приема, че чак дотам са били изпаднали тези „разузнавачи” от резидентурата ни в Румъния. Именно затова и предположих, че е нещо на лична основа, някой, чието самолюбие вероятно съм засегнал, е използвал служебното си положение за лична разправа, макар че не схващам точно защо.

 

Прави впечатление и още един факт. Обикновено практиката е, когато един агент, действащ на територията на страната получи възможност да излезе в чужбина, а още повече това важи за дипломатите, да бъде прехвърлен на управление на ПГУ – разузнаването. При вас обаче това не е станало. Защо, още повече, че в Румъния управлението на Чаушеску поддържаше добри отношения с Китай и вие сте могъл да бъдете използван именно по китайска линия от разузнаването, както пише в картона ви за вербовка?

- Първо – аз не съм „действал” нито на територията на България, нито на румънска територия и това ясно се доказва от липсата на каквито и да било мои материали.  А това пък за Китай и „китайската линия” въобще не е зле да го забравим, явно тук има някаква грешка, само не разбирам от техническо естество ли е, или някой лошо е манипулирал при изготвянето на моето т.н. „досие” и се е „поолял”. Във всеки случай, ако започна някакво дело, дори само тази „грешка” може да бъде формален повод за спечелването му.

Второ – от приложените в папката ДОП „Его” „доклади” личи, че  резидентурата ни в Букурещ отначало може би е възнамерявала да  използва поне епизодично експертните ми възможности. Може би са искали дори да ме „вербуват” за агент на ПГУ, (разузнаването), но скоро се отказали, защото, както са написали „обектът проявява нежелание да изпълнява наши задачи”, а отделни черти от характера ми ме правят непригоден за  „агент”. Бил съм „прекалено словоохотлив” и „податлив на западно влияние”.

Ясно е че „от всяко дърво свирка не става”. И нормално е било в моя случай да спрат дотук. Вместо да ме оставят на мира обаче, „братовчедите”  видели в мое лице подходяща „жертва” за оправдаване на иначе не съвсем впечатляващата си разузнавателна дейност в Румъния. Именно тогава някой „забелязал”, че имам „нерегламентирани” контакти със западни дипломати и изфабрикувал „мъдрото” заключение, че не искам да работя за нашите служби, защото съм предпочел американските. Официално предложили на „центъра” да се започне срещу мен  „дело за оперативна проверка”, по „американско направление”.

Колко старателно и методично е провеждана тази акция личи от приложения в папката подробен „План с мероприятия по оперативното проучване на обекта”, между които са проверки на всички банкови сметки на мен и цялата ми рода, преснимане на паспорта ми, с цел установяване къде и кога съм пътувал, копиране на ключовете от жилището и служебната ми каса, с цел „конспиративно” проникване в тях и пр. Можете сам да се уверите, че от всеки лист лъха старание да се докаже моята шпионска дейност, съчетана със „западно влияние” и  „морално и битово разложение”.  Започва се  от такива по-невинни  характеристики – „интелигентен, ерудиран, но хитър, егоцентричен”, „ползва контактите си с чужди дипломати само за лични интереси”(?), „носи брада”, „обича западни стоки като аудио-визуална техника”, „любител на западна музика” и подобни „неморални” за времето дреболии,  за да се стигне до далеч по-сериозните изводи, че „обектът” предава информация на „американското посолство”!  Бдителен „колега” забелязал, че съм ги „разпитвал кой от тях какъв е”, а след това съм им изготвял  „писмени характеристики”, които съм предоставял на американците.

Не липсват такива долнопробни акции като ровене из служебния ми кабинет, или дори „негласно отваряне” на пощенската ми кутия, за да „изземат негласно” от нея такива „улики”, като напр.  приложената към делото покана  от Американската библиотека, обявена  за  „доказателство”, че там „обектът” се е срещал с „американски дипломати”, за да им предава информация.  Като в евтино криминале,  двама щатни служители на разузнаването са командировани в курортния град Констанца да  ме следят, защото по същото време там щял да бъде   някакъв американски дипломат, с когото предположили, че ще се срещна?! Това е описано в приложени два отчета от по три страници, които направо са „шедьоври”! 

Освен документи за изписвания на „западни стоки” от типа на „джинси”, или „Инструкция за поправка на видео”, от фирмата „Peter Justensen”, в папката са приложени и куп квитанции от разни румънски магазини и , за да се докаже, че „вероятно съм сменял част от получените от американците долари” и така съм водил доста „охолен живот”. Егати охолството в Чаушескова Румъния, където гладувахме и мръзнехме през зимата, защото даже в дипломатическите блокове нямаше отопление!

 

Ще си позволя да кажа, че досието ви като обект на ДС и по-точно на Първо главно управление  е нагледен пример за това с какви глупости се е занимавала Държана сигурност, как дори през 80-те години си е създавала измислени врагове, как са манипулирали хора, как са принуждавали колеги да топят за глупости свои колеги, само и само да оправдаят някаква дейност и съществуването си. Но тъй като досието ви в ПГУ засяга конкретно вас, бихте ли казали, сега като се връщате към онзи период, по какъв начин тези „предположения и съмнения на ДС”, че сте работил за американците, са се отразили на работата ви, на кариерата, на взаимоотношенията ви с колегите, изобщо на живота ви?

- Вече казах, че тези „проверяващи” „са си играли на войници”. Само че тази игра щеше да е смешна, ако беше и невинна. А съвсем не е така, поне не за мен. Последствията ги „влача” както виждате до днес. ДОП „Его” е приключено едва в края на месец март 1989 г., половин година след свършване на мандата ми в Букурещ, с препоръка да бъда „наблюдаван” и в България. Всъщност аз чак сега разбрах защо тогава, след завръщането ми в София в края на август 1988 г., с месеци не ме назначаваха на работа, но периодически ме  привикваха в кабинета на тогавашния началник на отдел „Кадри” на МВнР.

В присъствието на някакъв външен „колега”, трябваше да отговарям устно и писмено „защо и как съм си купил кола от американски дипломат и как така ми е била продадена толкова евтино”, „откъде съм имал долари да си купя видео или стерео уредба, след като заплатата ми е била в румънски леи”, „кой чужд дипломат е живял в съседния ми апартамент в Букурещ и какви са били отношенията ми с него”. Тези своеобразни „разпити” продължиха почти до лятото на 1989 г. Бях изписал „една кофа мастило”, но така и не ми казаха в какво съм се провинил. Мислех, че проверяват дали не съм нарушил някакви валутни, или финансови разпоредби, защото наистина бях си купил „западни” стоки като видео, или музикална уредба с долари, а заплатата ми е била в румънски леи.

Подобни проверки се правеха на много от дипломатите, защото тогавашните финансови и митнически разпоредби можеха при желание да изкарат всекиго валутен спекулант. На младото поколение днес може да звучи нелепо, но по онова време подобни проверки можеха да побъркат човек. Всичко това се отрази  и  на родителите ми – от нерви тогава баща ми получи масивен кръвоизлив  от язва и почина на операционната маса.

Въпреки че скоро в България станаха промените, че бях възстановен и след това кариерата ми се разви общо взето положително, този продължителен тормоз остави трайни следи у мен. Стига ми даже само тази равносметка – една изсмукана от пръстите  „ченгесарска сага” вкара в гроба и двамата ми родители.

 

Какво смятате да предприемете оттук нататък? Имате ли намерение да потърсите съдебна отговорност за клевета от офицерите и агентите на ПГУ, които са доносничили срещу вас? И от офицерите от ВГУ, за да изясните в какво се е състояла вашата вербовка по техните документи?

- Днес естествено изпитвам  чувство на незаслужена обида. Може да съм мнителен, но усещам, че след като името ми се появи в списъка, някои  колеги, които добре ме познават и знаят какво съм вършил през тези 22 демократични години в МВнР, едва ли не се „отказаха от мен”. Нима по-лесно е да повярваш на някакви анонимни изфабрикувани от ДС „картончета”, отколкото на човек, чиито дела през целия демократичен преход са ти добре известни? Защото не е трудно да се намерят доказателства дали през тези години съм допринасял за утвърждаване на новия демократичен имидж на страната ни, или съм пречил за това, или как съм бил приеман от партньорите от ЕС, Съвета на Европа, ООН, с които съм работил като директор на една от най-важните дирекции в МВнР.

Никога и с нищо не съм опетнил името си на български дипломат, а по-късно и посланик на демократична България, за което съм получил и най-високо признание от страните, в които съм бил акредитиран. Това последното го казвам, за да го свържа и с един важен документ на Съвета на Европа, относно това кога и спрямо кого наистина е необходимо провеждането на т.н. лустрация. (Аз агент на ДС може да не съм бил, но бях правителствен агент по процесуалното представителство на Република България към Европейския съд по правата на човека). И се отнасям с голямо уважение към мнението на колегите от Страсбург.

Ето какво се казва в Резолюция 1096 (27 юни 1996 г.) на Съвета на Европа относно мерките за разграждане на наследството от бившите комунистически тоталитарни режими: „Смисълът на лустрационните закони е да се отстранят от властта личности, за които не бихме могли да бъдем сигурни, че ще упражняват функциите си съгласно демократичните принципи, защото те не са проявили никакво ангажиране или никаква привързаност по отношение на тези принципи в миналото, нямат никакъв интерес или никакво основание да се присъединят днес към тези принципи”. Мисля, че в моя случай коментарът е излишен.

В държава, която претендира да бъде правова, всеки лично отговаря за делата си. Не може да са под един знаменател някой, който години наред да е доносничил за „сребърници” и друг, който е бил „обект” на доноси на службите, само защото  „несъвършеният”, но удобен за някого закон, в противоречие с основни принципи на правото, го е  позволил.  Комисията по досиетата работи на основа на този закон и общо взето „си измива ръцете” с него. Донякъде това е разбираемо, не е нейна работа да анализира всеки случай. Но все някой трябва да го прави!

Лично аз няма да се примиря с цялата несправедливост по мой адрес  и ще предприема всички възможни  действия, за да защитя личната си и професионална чест, в това число и чрез съда. Знам, че това не е лесно. Къде след четвърт век(!)  да намеря и да съдя истинските виновници за причинените на мен и семейството ми главно морални щети – някой си полк. Асенов, Николов, или Гачев, които не познавам и за които дори нямам представа дали днес са на тоя свят? 

Или онези с псевдонимите, които тайно са доносничили по мой адрес? Или самата комисия по досиетата, за нейния „формализъм”, който  ме слага в една редичка с хора от бившата ДС, които може и да са вършили престъпления и на практика ме оклеветява? 

За съжаление, какъвто и да бъде резултатът,  едва ли нещо ще върне майка ми и баща ми, нито ще оправи съсипаните нерви на мен и близките ми.

Не подадох оставка още когато се появи името ми, само защото  не виждах нито законово, нито морално основание за това. Подобен акт веднага щеше бъде изтълкуван като признание за някаква вина, която определено нямам.


Все пак няма ли да проявите интерес в архивите на ДС кой е стоял зад псевдонимите на тези, които са ви „топили”?

- В момента не разполагам дори с физическо време, за да се занимавам с този въпрос, имам доста спешни задачи за решаване – и в служебен, и в личен план. След като се завърна окончателно от Венесуела, може би наистина ще се „поразровя” из архивите.

След време вероятно ще седна да напиша и книга за българското МВнР и нашата „дипломация”, отдавна се каня да го направя и все някакви „текущи задачи” ми пречат да се концентрирам. Там определено ще посветя поне няколко глави на мястото на разузнавателните служби в министерството и посолствата. Всъщност и Вие бихте могли  да ми помогнете, сигурно имате събрани материали по въпроса.

Сега обаче държа материалите за мен да излязат „на светло”, не за да се правя на герой и да се бия в гърдите, че съм били репресиран от ДС. Просто искам моите приятели и познати да узнаят истината около „досието” ми, за да не изпитват неудобство, че ме познават и  да не ме причисляват към групировки, които са се занимавали с доноси и репресии.  Никой няма право да ме поставя редом с тези, които са пълнели с гнусотии подобни  „кафяви папки” с гриф „ДОП”, уличаващи колегите си в какви ли не  „престъпления”, включително шпионаж, съсипвайки човешки съдби!

 

Документи, предоставени от Венцислав Иванов от досието му на обект по ДОП "Его" на ПГУ,

както и картони на ВГУ с името му за регистрация като агент.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте логнат в сайта с избраните от вас потребителско име и парола

FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Регистър

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
Програма достъп до информация
Декомунизация
Христо Христов