Сайтът desebg.com публикува презентацията на експерта от Държавна агенция „Архиви” Галя Пиндикова, изнесена по време на премиерата на първия съвместен документален сборник на Комисията по досиетата и Държавна агенция „Архиви” – „Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие (1953–1964)”, състояла се на 18 март 2014 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

В доклада си Галя Пиндикова разглежда основните процеси, характерни за културата в периода на „размразяването” (1953-1964). Дадени са конкретни примери за съдбата на отделни писатели, художници и кинематографисти  и техните произведения, които не се вписват в партийните догми. Оригиналното заглавие на доклада е „Културата в периода 1953-1964”. Вътрешните подзаглавия са на сайта.

 
Когато е повикан в Москва, Вълко Червенков е предупреден да скъса с теорията и практиката на култа към личността. Както сам твърди, там е обяснил, че не е отишъл докрай, защото не разбирал дълбочината на въпроса. А на  Априлския пленум на 6 април 1956 г., който трябва да сложи край на старата, ретроградна култовска система и нейните методи и да започне ново, „априлско” летоброене, промрънква:

„Аз бях убеден, че постъпвам правилно, така разбирах работата в интерес на партията. Моята вина, бедата ми по-скоро е в това, че честно и искрено имах дълбоко убеждение за правилността от гледна точка именно на партийните интереси, да утвърждавам своя култ.”

Сякаш някаква детска невинност и наивност от устата на онзи, който между 1950 г. и 1956 г. е  два пъти министър-председател и е един от най-жестоките хора в държавата, сложил началото и на лагерите. Въпросът тогава е: дали това да е нов курс или само визията да се попромени?

Куфар с двойно дъно

Лично за мен този процес и това десетилетие прилича на куфар с двойно дъно. Куфар, защото нещата са в едно затворено пространство, в самата партия, и то на нейния връх, а дъната са две, защото в демагогията е двойствеността: от една страна е говоренето и официалните партийни документи от конгреси и пленуми, решения и постановления за скъсване със старото, фразеология, а от друга страна е обратното,  това, което всъщност се случва.

Ситуацията в Съветския съюз, където сталинските извращения и формулата “Има човек – има проблем, няма човек – няма проблем” и така няколко милиона пъти, продължава близо две десетилетия, включително и една жестока война. Как става така, че  у нас са минали само няколко години от преврата на 9 септември 1944 г., но вече са натрупани толкова и такива отклонения, които изискват курсът да бъде сменен. Така или иначе, проблеми  социалистическото строителство има достатъчно – политически, икономически и идеологически.

Какво се случва в културата? В сборника място са намерили едва 40 документа, маркиращи процесите в духовната област. Напълно недостатъчни са те, не пропускайки, че културата, като основен помощник на идеологията е имала своето немаловажно място в обществения живот на България.

Какви документи за културата са включени в сборника

В сборника публикуваме документи предимно за писателите, не само защото писаното остава. Процесите най-ярко и отгласно протичат именно там, а и те са най-обгрижваната  и изкъсо наблюдавана част от интелигенцията. Публикуваните документи са от Централния държавен архив – ф. 357Б – Първична партийна организация (ППО) на Съюза на българските писатели (СБП), ф. 550 – Съюз на българските писатели, ф. 1Б – ЦК на БКП, както и от Държавния архив – София. Вече 20 години документите от бившия Централен партиен архив  са напълно достъпни, въпросът е колко са желаещите да ги прочетат.

Изследвайки документите и опитвайки се да сглобя картината, съм по-склонна да твърдя, че десталинизацията като едно “харакири” само на пръв поглед изглежда рискована. И как да е другояче, ако предположим, че тогавашното партийно и държавно ръководство  самó предприема завой в собствения си курс. Така партията сама поставя под съмнение достойнствата на модела, който следва.

Но от друга страна пък, тази самокритичност дълбоко в себе си ще се окаже изпреварващ удар срещу евентуалната атака към системата, и по този начин номенклатурата ще се самоокопае и стабилизира.

Ръководната роля на партията се укрепява, както за разгром на вътрешнопартийните врагове и контролиране процесите на либерализация, така е и възможност за саморазправа с евентуалните прояви на реформаторство.
И ето ви я тази двойственост!

За да се ориентираме в обстановката, ще припомня  два знакови “случая”, предхождащи занимаващия ни тук период. Те и двата доста разжужават кошера.

Случаят Женедов

През 1951 г. е  „случаят” – Жендов, а на другата година “случаят”  „Тютюн”. Един от водещите художници Александър Жендов публично е заклеймен за формализъм (тази дума най-често се среща в документите), обявен е за крайно опасен партиен и народен враг, оглавил антипартийна група в Съюза на българските художници, съзнателно и тенденциозно вършил „разложителна дейност” сред художниците, поставял над съветското изкуство западноевропейския модернизъм.

Изключен от БКП, след две години умира в пълна нищета и забрава. Богомил Райнов е основният активист в унищожаването на  Жендов.

Ударът срещу Димитър Димов

Месеци след това погром връхлита и писателския съюз. Тук инквизиторът е Пантелей Зарев, който в качеството му на вътрешен рецензент громи новопоявилия се роман на Димитър Димов “Тютюн”. Стига се дотам, че след рязката намеса на Вълко Червенков с публикуването на статията “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици” във в. “Работническо дело”, която от една страна защитава романа, но деформира карикатурно смисъла му, настъпва смешното преображение на най-мощния критик на романа. На събрание на първичната партийна организация на Съюза на българските писатели Зарев с хленч поръсва главата си с пепел:

“Недооцених качествата на романа "Тютюн", когато се дискутираше върху него. Неправилно подходих върху партийната политика, от гледище на това не вземах предвид в оценката си това какво е бил авторът преди и какво е постигнал с романа си "Тютюн". Проявих лекомислие и не разбрах писмото на др. Червенков.”

Тези двамата, Райнов и Зарев,  са изпълнителите на командите на идеолозите от ЦК и на първо място – лично на Червенков. Съвсем скоро той, палачът става жертва.

Смутът сред интелигенцията е страхотен, официално, по документи е заклеймен култа във всичките му форми, но в същото време сигналите от идеологическия отдел на лица като Митко Григоров, Венелин Коцев, Начо Папазов са брутални – директно набъркване в работата на творческите съюзи, писане на уводни и критични статии от самия Вълко Червенков, кадруване в издателства, редакции, наказания, уволнения. За тях е епиграмата на Радой:

Кажат му да размразява,
Той надълго се прозява...
Кажат ли му да затяга,
Той запретва се веднага...

Като предвестник на промени е приета изложбата на полския плакат в края на 1954 г. Макар и останала само няколко дни тя се оказва шок, сравнявайки показаното в нея с онова, което виждат софиянци по същото време на изложбата на българския плакат. Разликата е смазваща.

Критиката срещу художниците

На Общата художествена изложба през 1957 г. надеждите за нещо ново са попарени. От високо се намесва Димитър Остоич, тогава работещ в отдел НОИ на ЦК, афиширайки верността си към новия курс със заплахи и остра реч, той поставя по местата им кривналите от пътя.

Именно Остоич, окрилен от 7-ия конгрес на БКП, една година по-късно ще се саморазправя с нетрадиционния литературен критик Борис Делчев, който си позволява да критикува „значителни тематични произведения”, с прекрасния живописец Бенчо Обрешков, който дава интервю за полско културно списание, от което чуждестранната публика ще разбере, че платната на този забележителен живописец са стигнали до Париж, Америка, Лондон  и Израел, но в родната му България дори самостоятелна изложба не може да направи.

Като „опасни явления” Остоич определя изложбата на Ненко Балкански през януари 1958 г., композицията  на самобитния пловдивски живописец Анастас Стайков „Мома се с рода прощава”, както и изложбата на съвременната полска живопис.

Драмата с романа „Тютюн”

Чрез разгрома над романа „Тютюн”очакванията са българската литература да бъде идеологически опитомена. Димов е принуден да напише  “другия “Тютюн”. "Другото" в случая е обратно на адекватното.  Както става и с изпреварващи времето си неоспорими художествени произведения в следващите десетилетия на социализма, системата ще се заеме не толкова с корекции на резултата, колкото с промяна на условието. По този начин "другите" творби стават "наши".

“Случаят “Тютюн” трябва да се разглежда като начало на нов етап в организацията на литературния живот в България, поставен окончателно под партийно ръководство. Тогава никой не е могъл да знае, че “преднамереното литературно убийство” всъщност ще даде “вечен живот” на този български роман, преведен и четен в цял свят. Едва ли на някой от функционерите е минало през акъла, че книгите, с които воюват остават, а тези, който биват обласкавани с идеологическа любов, си отиват в забвение.

Къде са произведенията на „паритйните” писатели днес

Къде са днес книгите на един от „най-успешните” писатели на онова време Камен Калчев, който в качеството си на партиен секретар на ППО е специалистът по всичко. На всички обсъждания на годишните продукции на писателския съюз – поезия, белетристика, критика, детска литература, в срещите – най-регулярни със състава на ЦК и лично на Първия, в заседанията на ППО се леят стотици, бих казал хиляди страници с „оценки-присъди”, тоз такъв, онзи инакъв.

От по-младите някой чувал ли е Камен Калчев или Славчо Васев? Такава е съдбата на „злополучните критици” в нашата литература, те печелят винаги настоящето и губят бъдещето.

Справедливо е все пак  да кажем, че след Априлския пленум в партийните организации на творческите съюзи се надигат гласове срещу опекунството на ЦК. На събрание по случай Деня на печата в Съюза на българските журналисти  се изказват, че „не бива повече ЦК да дава указания на журналистите, че вестниците трябва да се превърнат в трибуна на свободни дискусии, че печатът е на народа, а не на ЦК”. А писателите комунисти в СБП, все участници било във втората фаза на войната, било в партизантските отряди, или политзатворници, сред които Людмил Стоянов, Младен Исаев, Камен Зидаров, Емил Манов, Гочо Гочев, Давид Овадия и др. искат писателите да стоят далеко от политиката, за да могат  да отразяват вярно действителността.

„Размразяването” при писателите

„Размразяването” сред писателите е неравен и доста продължителен процес. И той не е никак масов. Негови носители са само отделни писатели, ярки творци и смели индивидуалности, които са такива “саморазмразяващи се” просто, защото са такива. Така или иначе, у повечето хора, а защо не  и творци страхът и политическото угодничество са по-силни от жаждата за свободно слово, от потребността за счупване на духовните пранги, както и от естествената необходимост интелигенцията да е носител на новите, неретроградни идеи и творчески пориви. Припяването в идеологичната гама на властта е къде-къде по-безопасно и уютно.

Творци като Радой Ралин, Борис Делчев, Емил Манов, Пенчо Данчев, Христо Ганев,  Валери Петров, Гочо Гочев и още няколко, всички до един комунисти, са не просто необходимата опозиция на мракобесието и казионността на Георги Караславов, Христо Радевски, Тодор Павлов, Андрей Гуляшки, Лозан Стрелков и по-младите тогава резоньори Павел Матев, Лиляна Стефанова, Богомил Райнов който прехвърча ту тук, ту там, не!

Те изтърпяват и носят достойно  дамгите  от многогодишните преследвания, получават партийни наказания и са обекти на безброй пленуми, срещи, обсъждания . Творбите им остават зазидани в чекмеджетата на редакторите.

Любимците и отритнатите сред поетите

Поетите, най-чупливата и крехка част от пишещите,  от т. нар.  “Априлско поколение” – поредният  клиширан и дълбоко неверен израз за група поети са нееднозначни и като поведение,  и като творческа и лична съдба.

От по-сетнешния член на ЦК на БКП и председател на писателския съюз Любомир Левчев,  любимец на първата фамилия в държавата, от заместник-председателя на Държавния съвет и също така милуван от Живков, поставен лично от него на трона на Съюза Георги Джагаров, Никола Инджов, Владимир Башев, Петър Караангов, Дамян Дамянов, през Стефан Цанев, който избира вътрешната емиграция и години наред неговите стихове остават неотпечатани, до напълно невписалия се в партийните канони и съюзен живот, предизвикващ десетилетия наред изтръпване само при споменаване на името му, непубликуван над 20 години Константин Павлов.

Последните  двама, в “размразителната” 1963 г. не са приети дори за кандидат-членове на СБП. Тежки партийни наказания отнасят Пенчо Данчев и Емил Манов, въпреки сериозния актив от годините на антифашистката съпротива. Последният изказал се против решенията на Априлския пленум , той публично одобрява възгледите на писателите и техните критични бележки и поведение след пленума. Двамата трябва да чакат до 1963 г., за да получат снемане на наказанието.

През 1960 г. все пак излизат “Сатирите” на Константин Павлов и “Безопасни игли. Епиграми” на Радой Ралин. През 1961 г. – спектакълът “Когато розите танцуват” на Валери Петров в Сатиричния театър. Пак там, през 1962 г. се появява спектакъла “Импровизация” от Валери Петров и Радой Ралин.

Остра критика на партийната върхушка, за двете години, в които се играе тя се оказва фокус на недоволството и почти единствен пример за невероятната професионална солидарност на актьорите, участващи в него, които са единни в защитата на спектакъла и жилаво реагират на всяко нападение срещу тях като в движение преработват цели сцени и вмъкват  още по-драстични епизоди. Още докато се пишат материалите за "Импровизация", Радой Ралин пуска в ход известната и показателна епиграма: "Зайчето Валери пише и трепери."

Обвиненията във „формализъм” срещу художниците

През март 1961 г. се открива Първата обща изложба на младите художници. – Георги Баев, Владимир Гоев, Иван Филчев, Мария Столарова, Димитър Киров, Светлин Русев Енчо Пиронков, Йони Левиев и др. Събитието е уникално и повдига духа и страстите на цялата софийска художествена общественост. Дори великият инквизитор Богомил Райнов е подбрал най-ведрите, оптимистични и пролетно цветни думи за откриване на това събитие. Карикатуристът Велин Андреев коментира изложбата с шарж на Райнов, който застанал пред картини от младежката изложба разсъждава: „Не се шегуват тези млади хора! Преждевременно докараха пролетта!”

И когато пловдивската много силна група на художниците е нападната и обвинена във формализъм и “бягство от съвременната тема”, наперено и със самочувствие Йони Левиев отговаря на критиците: “Аз съм се учил от Ренато Гутузо!”

В крайна сметка младите български художници са  поощрени в усилията си да създават изкуство, отговарящо на светоусещането и вкуса на съвременния човек.

Живков громи „догматиците” в изкуството

Това са някои от жилавите дръвчета, пуснали макар и крехки корени в градината на “новата” българска култура. Твърде скоро обаче тези крехки фиданки са попарени от смразяващата реч или по-правилно сеч на Живков през април 1963 г., с която всички творци на писаното слово, прескочили формализма и догматизма са разгромени с най-тежки обвинения.  Ехото от речта на Гръмовержеца заглъхва злокобно: Спектакълът “Импровизация” е спрян. При писателите: Невена Стефанова е обвинена в упадъчност, Цветан Стоянов – в некомпетентност. „Литературни новини” е ликвидиран, уволнени са редактори в „Наша родина", „Младеж" и „Родна реч".

Сняг затрупва дори  и „Наука и техника за младежта" заради прекаленото възхваляване на западната технология. От там е изгонен Димитър Инкьов, автор на криминална фантастика („Скок през вековете"), издадена първо на немски. Когато научава, че му се готви уволнение по лично разпореждане на Живков, Радевски произнася крилатата фраза: „Секретарите идват и си отиват, поетите остават”.

Свобода чрез емиграция

Емиграцията се оказва спасителен пояс за търсещите свобода за творчеството си. В Германия намира убежище философът Асен Игнатов. Цветан Тодоров и Юлия Кръстева заминават за Париж, Цветан Марангозов – за ГФР, емигрират Димитър Статков и Атанас Славов. Георги Марков намира и свободата, и смъртта си в чужбина. Самоубива се бавно със съмнителен коняк твърде талантливият критик и есеист Цветан Стоянов, Минко Николов предпочита по-бързото разделяне със света чрез прерязване на вените. Лазар Цвятков, блестящ критик, е тикнат в затвора за създаване на канал за дисидентска руска литература. Владимир Башев загива в нелепа катастрофа.

Филми в партийния „фризер”

И в киното отношението е двулично: официално – творците са ценени, но в същото време идеолозите са нащрек, готови да свалят сценарий или филм, ако не е по калъпите им. Кинаджиите са с особена артистичност, чувствителност и критичен поглед към действителността. Затова и те не успяват да спечелят докрай доверието на партийните управляващи и подозрението към тях за нездравост в идеите остава през десетилетието. Киното е масово, лесносмилаемо изкуство и е директен път към формиране на масов възглед.

Затова за десетилетия във фризера замразени остават филми, създадени през:

• 1957 г. – “Животът си тече тихо” по сценария “Партизани” на Христо Ганев, отхвърлен  и след три десетилетия съвсем набързо показан през 1988 г.;
• 1958 г. – “На малкия остров” – Рангел Вълчанов, показан за малко;
• 1961 г. – “А бяхме млади” – Бинка Желязкова, също показан, но набързо и прибран, докато не получава “Златен медал” на Московския кинофестивал;
• 1965 г. – “Понеделник сутрин” на Пискови, с официална премиера през 1988 г.

Вярно е, че голямата като идеи и изпълнение творба не би трябвало да е подвластна на времето, но веднъж извадена от контекста на времето, тя губи от остротата, рефлективността и топлия пулс на момента, в който е създадена. Тези закъснели премиери дори могат да бъдат наречени “нови погребения”. Технически остарели, без разгласа, в празни салони, от 2 часа след обед, те наистина повтарят тъжната си участ от годината на спирането им.

Плесница срещу моралното загниване на режима

Тук най-ярко се открояват имената на най-удряната кинематографична двойка – Бинка Желязкова и Христо Ганев. Той, най-младият партизанин в бригадата “Чавдар”, тя, предана ремсистка и чест гостенин в полицията, формират творческия тандем с най-много спирани сценарии и филми.

Високоморални, честни, верни на чистите идеали, които са ги формирали като антифашисти, те запазват устойчивост в поведението си и в годините на демокрацията с “крещящото “ си мълчание. Тяхното поведение е плесница за несъстоялия се пропагандиран нов живот.

Филмите, които правят: „Животът си тече тихо”, „Привързаният балон”, „А бяхме млади”, „Последна дума”, „Басейнът”, „Голямото нощно къпане”, „Нощем по покривите” – средно по един филм на десетилетие са срещу моралното загниване, самозабравянето, оеснафяването, загубването на нравствения коректив.

Въпреки тези заглавия, те не получават възможността да работят нормално, да видят резултатите от творческия си труд на екран, в голям киносалон или на представителен кинофестивал.
Ще завърша със стихотворение на Стефан Цанев:

Късен сняг, защо дойде?
Сам знаеш колко напразно е това, няма
да измениш хода на нещата,
пролетта ще дойде въпреки тебе.

Жалко само
за най-дръзките растения.
Тези, които първи се разлистиха, няма да цъфнат.
Тези, които първи цъфнаха, няма да родят плод.

Но най-страшното е,
че онези,
които ще цъфнат след това и ще родят -
няма да знаят или ще забравят
кой е виновен
и ще кажат с упрек или с презрение
на най-дръзките:

- Защо сте голи?
- Защо сте ялови?
За това си мисля, късен сняг, и ми е тъжно.

Годината е 1965 г.. Крехката пролет е отминала.