Тази седмица Лъчезар Тошев, член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и депутат в от СДС от 36-то до 41-то Народно събрание включително, внесе писмен въпрос до Комитета на министрите на ПАСЕ за т. нар. трофейни архиви, които Съветската армия е изнесла в СССР по време на Втората световна война и окупирането на различни страни. Сред тях попада и България, част от чиито архиви са заграбени от Москва през 1944-1945 г., след окупирането й на 8 септември 1944 г.. И до днес Русия определя тези архиви като „трофейни”.

Сайтът desebg.com предава репортаж по темата на Георги Папакочев от „Дойче веле”, който  разговаря за проблема с Лъчезар Тошев, и с новия председател на държавната агенция „Архиви” Иван Комитски. Ето какво казват те:

 Още когато Руската федерация стана член на Съвета на Европа през 1996 година, ПАСЕ поиска от Москва да реши въпроса с т.нар. трофейни архиви, съдържащи не само документи, но и произведения на изкуството, както и други предмети. "Всички те са взети като трофеи от Червената армия в края на Втората световна война и транспортирани в Москва", посочва Лъчезар Тошев.

Той обяснява, че тези архиви всъщност принадлежат на различни страни от Стария континент, които днес са членки на Съвета на Европа. "Архивът на Паневропейския съюз например, изнесен от Виена от съветските войници, съдържа ценни свидетелства за една от началните прояви на паневропейската идея.

Първият конгрес на съюза е през 1926 година и в него участва видният български интелектуалец и дипломат проф. Иван Шишманов. Защо тези документи днес трябва да бъдат третирани като "секретни" или "поверителни", след като в тях няма никаква специална информация и те представляват единствено интерес за изследователите? Защо тези писмени свидетелства да не бъдат достъпни за всички историци, след като са свързани с политическото минало на днешна Обединена Европа", пита Лъчезар Тошев.

По долар на страница

Според директора на държавната агенция "Архиви" Иван Комитски, въпросът с достъпа и връщането на българските "трофейни архиви" от Русия все пак не е в задънена улица. "Най-важното, което се е случило след един подготвителен период през 2008-2009 г., е, че искането за връщане на изнесените оригинали вече е поставено официално пред руската страна. Сега всъщност стъпваме на сключен през 2008 г. договор за сътрудничество, който урежда копирането на трофейните документи от периода след Втората световна война и към днешна дата вече имаме предоставен значителен обем от копия", пояснява Комитски.

През 2008 г. Владимир Путин посещава София. Тогава въпросът за българските архиви му е поставен официално, но само устно. В началото на следващата година българската страна изпраща официално писмо, а няколко месеца по-късно получава отговор, в който се напомня, че през 1995 г. в Русия е приет закон за защита на културните ценности, с който тези документи са обявени за трофейни, заради което страната няма право да ги получи в оригинал. В края на 2011 г. България получава около 20 000 фотокопирани страници, които по руските тарифи са стрували по един долар на страница.

Особената плячка "архив"

"Моят писмен въпрос до Съвета на министрите към Съвета на Европа не се ограничава само с изнесените български архиви, но поставя по-общо проблема с архивите и на други европейски страни", казва Лъчезар Тошев. Той пояснява, че т.нар. трофейни архиви са особен вид плячка, вземана от воюващите страни по време на военен конфликт. "Тяхното укриване и пазене далеч от обществения и научен интерес не е нормално днес, когато Европа е обединена. Още повече, че от 1996 г. Руската федерация е и пълноправна членка на Съвета на Европа, като за нея важат всички препоръки и решения на авторитетната европейска институция", посочва Тошев.

Според него особен интерес продължават да представляват архивът на Тайната царска канцелария и някои други документи, свързани с българската политика преди и по време на Втората световна война. Според български изследователи особено важно е да се разбере дали освен в четирите известни големи руски архиви, български документи не се съхраняват и в наследничката на съветския КГБ – сегашната ФСБ. Въпреки официалния отрицателен отговор на тази служба, съмненията остават.

Значителен интерес за запълване на все още многобройните бели петна в българската следвоенна история биха представлявали също така автентичните съветски архивни документи – например свързаните с отказа на комунистическа Москва да признае официално България за 16-та съветска република въпреки двукратното настояване на българското партийно ръководство, или пък документите от съветското посолство в София за тяхната резидентура в България.

Историята на светло

Но дали някога Русия ще осигури пълен достъп до тези архиви? "Редица страни по света вече са направили такава крачка, предоставяйки достъп до своите национални архиви", пояснява Лъчезар Тошев. "САЩ например осигуриха пълен достъп до своите архиви за Втората световна война. Сега разполагаме с американски документи, разсекретени още през 70-те и 80-те години, които дават възможност на българските историци да уточнят ключови моменти от националната ни история. Затова смятам, че въпросът трябва да се реши и от Руската федерация", казва Лъчезар Тошев.

Предисторията на българското искане

Сайтът desebg.com припомня предисторията на българското искане. Въпреки че бившият СССР десетилетия наред се води „освободител” на България след края на Втората световна война и въпреки участието на българската армия в заключителната й фаза заедно със съветските части, Русия и до днес продължава да смята българските архиви за трофейни и предаването им в оригинал на България може да стане с одобрение на руската Дума.

Инициативата за връщането на българските архиви от Русия беше подета през декември 2007 г. от фондация „Свободна и демократична България”, която инициира петиция по този случай.

Апелът на фондация „Свободна и демократична България”

Апелът на фондация „Свободна и демократична България” беше подкрепен от близо 2000 души в интернет, както и от ГЕРБ и ДСБ. Гражданската инициатива призова президента Георги Първанов и тогавашния министър-председател Сергей Станишев да предприемат действия по въпроса. Първанов постави въпроса пред руския президент Владимир Путин през 2008 г. Това става по време на официалното му посещение в България.

На 19 януари 2008 г. на пресконференция в София президентът на Руската федерация Путин отбелязва: “Русия и България се договориха да се започне на експертно ниво работата по предаването на архивни документи, конфискувани от България след Втората световна война”. Той допълва, че проблемът не е в достъпа на българските учени към данните съдържащи се в документите, а в предаването на архивите на България. В. Путин напомня, че през 1958 г. значителна част от архивите вече са били предадени и допълнва, че Русия е поискала това питане да бъде официално оформено, но до този момент няма  писмен документ от страна на България.

Федералният закон за културните ценности, преместени в СССР в резултат на Втората световна война, и намиращи се на територията на Руската федерация, изисква да се отправи официално искане от страна на българското правителство за започване на такава процедура.

Българско правителство се „сеща” да поиска архивите

За да се подготви искането от страна на българското правителство през април 2008 г. започва работа на български експерти в руските хранилища. При проведен разговор между тях и директора на Архива на външната политика на Руската федерация Мозжухина е показан акт от 21 април 1958 г. на МИД (руското Министерство на външните работи) на СССР за връщането български документи, възлизащи на 110 архивни единици. След локализиране на българските документи в руските архивохранилища (около 50 000 листа)  ДА “Архиви” подготви необходимите документи.

В началото на 2009 г. стартира процедура за възстановяване собствеността на българската държава върху тези документи. На 29 януари 2009 г. Министерският съвет взима решение, с което възлага на министъра на външните работи да отправи официално искане към правителството на Руската федерация. Финансовата обосновка на това решение предвижда и осигуряване на целеви средства от страна на Министерството на финансите за двата възможни варианта на действие: при евентуално съгласие за връщане на оригиналите – за предвиденото в руските закони заплащане за периода на съхраняване на документите; при отказ за връщане на оригиналите и пристъпване към тяхното копиране – за заплащане на микрофилмирането.

Без оригинали – само копия

С нота от 2 септември 2009 г. Министерството на външните работи на Руската федерация отклонява молбата на българското правителство за връщане на оригинали. След официалния отказ на руската страна да върне оригиналната документация на България, ДА “Архиви”, която има конкретна договореност с Федералната архивна агенция (Федеральное архивное агентство – Росархив) на Руската федерация за заснемането на локализираната до момента българска документация, пристъпи към изпълнението на тази задача.

Работата в руските архиви е свързана с редица ограничения дори и за държавни служители като тези от българските архиви, изпратени там. За това какво е отношението към българската страна говори факта, че руската страна е поискала България сама да посочи копия от кои български архиви желае. Това обаче е изключително трудна и на практика неуспешна задача, защото българските архивисти имат оскъдна информация за съдържанието на необятните руски фондове. Отделно в руските архиви достъпът до справочния апарат (описите на фондовете, архивни справки и др.) не е напълно открит и това изключително усложнява работата.

Хитриуване по руски

За всеки човек, влизал поне веднъж в архив е ясно, че след като нямаш пълен достъп до справочния апарат на даден архивен фонд, то ти няма как да разбереше какво съдържа той.

От откъслечни податки на изследователи на историята на българо-съветските, респективно руските отношения и първите данни за наличието на български документи в т.нар. “Особый” архив, датират от 1996 г.  

„Според руския закон за културните ценности, иззети в края на Втората световна война, искащата страна трябва да посочи какви документи търси и къде се намират. Това неимоверно затруднява процеса, тъй като архивите са изземвани без описи и протоколи”, призна тогавашният директор на Държавна агенция „Архиви” Боряна Бужашка.

Българските архивисти продължават да работят упорито през 2010 г. и 2011 г., за да установят в които точно архивни масиви се намират българските архиви. Те успяват да локализират около 30 000 листа на български архиви, представляващи документи от МВР, Министерството на войната, Министерството на външните работи, МВР и др. в периода 1942-1944 г.
Локализирани са около 30 000 архивни листа, предимно от Министерството на войната и Министерството на външните работи. От протоколите на българските правителства е установено, че липсват само 39 и те влизат в обекта на искането.

Проблемът за българските архиви е отново повдигнат от премиера Бойко Борисов покрай разговорите за енергийните проекти и поставяния от съветска страна въпрос за оръжейни производства без съответните руски лицензи при визитата на Владимир Путин в София през ноември 2010 г. вече в качеството му на министър-председател на Руската федерация. Руският премиер тогава заявява: „ Що се отнася до архивите, разбирам, че те бяха изнесени оттук след Втората световна война. Ще разгледаме това. Аз лично съм на мнение, че такива неща трябва да се върнат, но ние ще разгледаме това нещо.”

Българските документи в различните руски архиви

В резултат на тази упорита работа специалистите от Държавна агенция „Архиви” установяват следните български архиви в руските архиви:

Поръчани са копия на документите от Руски държавен военен архив (РГВА):

1. Фонд “Министерство на войната (гр. София)” за периода 1939–1944 г.

Преписка на инспекцията по въоръжаването към военното министерство на България с различни управления и отдели на министерството за получени военни боеприпаси и гориво от Германия (1939–1940 г.). Протокол на българо-германска правителствена комисия за сътрудничество (18.12.1943 г.).

2. Фонд “Дирекция на полицията, отдел Държавна сигурност (гр. София)” за периода 1925–1944 г.

Предадени в “Особый архив” през 1953 г. от Министерство на външните работи на СССР. Документите представляват: Агентурни материали за сътрудниците на посолството на СССР и техните връзки; списък на български комунисти работещи в съветското посолство и лицата посещавали посолството; Материали от наблюденията на българската политическа полиция на съветското търговско представителство и други агентурни материали за връзки на български граждани със сътрудници от съветското консулство във Варна (1940–1941 г.).

Донесения от агенти на полицията за наблюдаваната дейност на „Мосфилко” в България (1941 г.). Списък с имената и адресите на собственици на магазини и ресторанти, лекари, учители и др. живущи в София посещавали посолството на СССР в България. Работни досиета на тайни агенти от българската тайна полиция и др.

3. Фонд “Германски научен институт (гр. София)” за периода 1939–1944 г.

Документите от този фонд представляват: Съобщения на Германския научен институт, Германската академия в Мюнхен за отчетите на лекторите на академията за дейността им и преписка с Германската академия за преподаването на немски език в България, за преподавателския състав, за учебниците по немски език, за учебните планове и по др.

4. фонд „Германско посолство в София“

5. Фонд “Междусъюзническа военна контролна комисия в България (гр. София)” за периода 1918–1928 г.

Входящи и изходящи документи на Междусъюзническа военна контролна комисия в България (гр. София)  за периода 1918–1928 г. Протоколи от заседания на комисията 1921–1922 г. Отчети на проведените инспекции от представители на комисията в различните по рода си български дивизии. Подробности по инспектирането на военните обекти, производството на българския държавен военен завод, импорт и експорт на военното оборудване. Преписки между председателя на Междусъюзническа военна контролна комисия в България майор Нуаре и подпредседателите на комисията. Схеми, описи на военното имущество, складова наличност и др. Бойно разписание на българската армия към 15 септември 1918 г. Делови преписки за дейността на подкомисиите във връзка с въоръжаването на българската армия и нейното разоръжаване за 1921–1922 г. и др.

6. В Руския държавен военно-исторически архив (РГВИА)

Колекция България”  а.е. №№ 579–611 – около 6000 л. Преди те са се намирали в „Особы архив” (като ф. 488), но след това са предадени в РГВИА с разпореждане № 5/080 от 28 февруари 1964 г. на ГАУ МИД СССР. Документите представляват преписка относно зачисляването на военна служба в Българската войска на руски офицери от запаса, дела по изясняване на спорните въпроси във войската и др. Донесения на руските военни дипломатически агенти на Балканите и в гр. София за 1912 г.

Първите предадени копия

Първите копия, които България получава на свои архиви, заграбени от СССР, са от документи от Централен държавен архив на Министерство на отбраната в Подолск. Те са от фонд “Преписка на българския морски щаб за периода 1941-1943 г.” – 718 л.

Преписката е със секретен характер и се отнася за отбраната на Дунавската и Черноморска граница през периода 1941–1943 г. Командващ Българския морски флот по време на войната е контраадмирал Асен Тошев. Документите отразяват действията на българските военноморски сили в три основни направления:

• поставяне на отбранителни минни заграждения по нашето Черноморското крайбрежие.
• борбата с минната опасност на р. Дунав, Черно море (през периода 1941–1944 г. по черноморското крайбрежие са поставени около 1888 ударни мини срещу кораби и подводници и 998 противотрални мини).
• ескорт на германските превози по море между Босфора и румънското пристанище Кюстенджа, най-вече в наши териториални води.

Част от тях са показани пред медиите на специална пресконференция на ДАА в София. След тях на части от Русия пристигат и копия на другите открити документи, за които българската държава също заплаща по скъпа тарифа.

Изследването на тези документи все още не е възможно, тъй като се описват и достъпът до тях не е обявен от ДАА.

И през 2013 г. Държавна агенция „Архиви” продължава да работи по събирането на българските архиви от руската страна. „През тази пролет бяха командировани с тази цел двама служители”, заяви пред desebg.com доскорошният председател на ДАА Мартин Иванов, който беше безцеремонно и без мотиви уволнен от премиера Орешарски преди месец.

Има ли други български архиви, задигнати от Кремъл

Отговорът на този въпрос е по-скоро положителен, но изясняването за какви точно документи става въпрос е сложен. Най-вече поради факта, че след съветската окупация на Царство България през септември 1944 г. съветските военни части нито са изготвяли описи на завлечените архиви, нито българската страна е имала възможност да съставя описи на задигнатите документи.

Прави впечатление, че не е установена никаква документация на царската тайна канцелария и други материали, свързани с Двореца. Не е документацията на полицията и Държавна сигурност на Царство България.

Документи за България в руските архиви

Без съмнение, един от въпросите, които интересува българските изследователи, се отнася и за предполагаемите архивни материали за България, които се съдържат в руските архивохранилища. Не са много историците, имали шанса да работят и да ползват това архивно богатство. Руски изследователи обаче вече публикуваха документи на Коминтерна и кореспонденцията, водена от Георги Димитров и Сталин. Те пряко се отнасят до българската история, БКП като секция на Коминтерна и ролята на Димитров като негов ръководител.

Достъпът до руската архивна документация също е въпрос на двустранни споразумения между държавните архиви на Русия и България.

Затворените архиви на КГБ и ГРУ

В Русия съществуват и няколко архиви, които никога не са били отваряни за проучване от изследователи. Такива са архивите на КГБ и на ГРУ – съветското, а днес руско военно разузнаване. В тях без съмнение има изключително ценни архивни документи по най-различни исторически епизоди от българската история.

Такива например, са подробностите за изграждането на най-ефективната агентура мрежа на ГРУ на Балканите именно в България още през 20-те години на ХХ век; чистките по времето на Сталин преди Втората световна война, в чиято месомелачка попадат и редица представители на БКП; водените разпити и следствия на регентите след арестуването им и изпращането им в Москва, откъдето са върнати през февруари 1945 г., за да бъдат осъдени от „Народния съд” и разстреляни; убийството на писателя Георги Марков с техническа помощ (бързо действаща отрова и уред за изстрелването й) от КГБ и др.

Нито един български премиер или президент до момента не е намерил смелостта да постави този въпрос на държавно ниво пред съветската страна. Други страни като Полша и Швеция например получиха още през 90-те години важни архивни документи съответно за истината за убийствата на полски офицери от съветските войски край Катин и за убийството на шведския дипломат Раул Валенберг в затвора на „Лубянка”.

Наследник на КГБ днес е Федералната служба (ФСБ) за сигурност на Русия. Нейните досиетата са също толкова секретни, колкото и преди. В периода 2011-2012 г. държавна агенция „Архиви” изпраща до ФСБ официално запитване дали в нейните архиви се съхраняват българските документи, иззети през 1944-1945 г. Отговор не последва.

По време на посещението на Путин през 2008 г. в София, когато за първи път българската страна се престраши да постави въпроса за откраднатите й архиви, в медиите се прокрадна неофициалната информация, че по време на срещите си с Георги Първанов руският президент е предупредил, че отварянето на архиви като тези на КГБ може да донесат немалко разочарования на българската страна. Официално това не беше никога потвърдено, но вероятно най-срамните страници ще са за наследниците на БКП, замесена в чистки и политически убийства през ХХ век по съветски образец.