В края на ноември 43-то Народно събрание прие на първо четене промени в Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен (2000).

С едната поправка Министерството на образованието и науката (МОН) и ръководствата на висшите учебни заведения се задължават да въведат адекватно изучаване на тоталитарния комунистически режим в средното училище и в университетите.

С друг текст приема премахването на комунистическите символи. Той гласи, че всички държавни и местни управници и физически лица ще трябва да премахват от територията, на която са, надписи, паметници, символи и лозунги, създадени през комунистическия режим в негова възхвала, сред които и на БКП. Премахнатите паметници могат да бъдат предоставени на Музея на социалистическото изкуство в София.

Българските търгаши в политиката умират да ни „спасяват”. Яхват страховете на обикновените хора, предлагайки се и самоопределайки се като техни защитници, а в същото време си градят властовия пъзел в задкулисни договорки на 4, 6 или 8 очи под лозунга на спасението на България.

През последните няколко дни в публичното пространство започнаха да се чуват все по-често гласове, че видите ли трябва да се състави правителство в рамките на настоящия парламент. Ако може да е кабинет на националното спасение. Да се гарантирало сигурност в обществото и т.н. Все изтъркани клишета на „загрижени политици”.

След днешния вот вместо коментар ще припомня великото послание на Георги Марков, изречено от него през далечната 1975 г., в едни по-безнадеждни и трудни времена, когато поставя началото на своите „Задочни репортажи за България”, истината в които комунистическият режим не можа да му простри и заради която го уби три години по-късно в Лондон.

Преди 41 години той е изправен пред противоборството между желанието да „забравя всичко, което е било преди – и добро, и лошо” и „трудно удържимия болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко”. Надделява второто желание, „което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа...”

И гражданската му позиция не да си мълчи и живурка на Запад спокойно, а да разкаже се обуславя от:

„Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайни хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават , нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда страна и чужда воля.”

А ние ще я оставим ли?

Всеки избор е важен. И житейският, и личният и политическият. Най-важните избори обаче са изборите между свободата и несвободата, между демокрацията и недемокрацията. Те са взаимно свързани. Не може да си представим истинска свобода без демокрация или истинска демокрация без свобода. За всяка една група, за всяко едно общество, за всяка една нация.

По жаждата и битката за свобода и демокрация може да определим величието или упадъка на обществата или нациите.

Точно преди 27 години българите за първи път след 45-годишен тоталитарен комунистически режим почувстваха за  първи път полъха на свободата и демокрацията. Полъх, потискан от страха години наред, който в началото ни опияни и вдъхнови.