|

S5 Box

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Режисьорът Стойчо Шишков: Филмът „Народен дом на терора” е вик за справедливост ПДФ Е-мейл
ПАМЕТ - Филми
Написано от Христо Христов   
Понеделник, 14 Март 2016 04:58
Share

 

alt
Сайтът desebg.com публикува интервю със Стойчо Шишков, режисьор, продуцент и сценарист на документалния филм „Народен дом на терора”, спечелил голямата награда на кинофестивала „Златен ритон” в Пловдив през 2015 г. Авторът на филма за мрачните тайни на сградата на Лъвов мост, в която преди 9 септември 1944 г. се намира полицията, а след това народната милиция, отговаря на въпросите на журналиста Христо Христов за заснемането на документалната лента и за посланието ѝ. Днес, 14 март 2016 г., съкратена версия на филма ще бъде излъчена в Европейския парламент в Брюксел по време на дискусията „Знание за миналото – памет за бъдещето”, организирана от евродепутата Андрей Ковачев (ЕНП/ГЕРБ), в която ще участва и екипът, заснел филма. Стойчо Шишков е роден на 4 февруари 1940 г. във Варна. Три години по-късно семейството му се премества в София. В киното започва работа през 1966 г. като асистент 5-та (последна) категория във филма „Шведските крале” на режисьора Людмил Кирков.


Г-н Шишков, какво ви провокира, за да се захванете с този проект?

– Винаги теми от този тип, особено след промените, не може да не ме вълнуват. В конкретният случай бях провокиран от историята за сградата на Лъвов мост и събитията, свързани с нея, след като с подробностите ме запозна Ангел Николов, историк. Започнахме да работим заедно и така стартира проектът за филма.


Коя година стана това?

– Преди 4 години, през 2012 г. Две години работихме по проекта и две години снимахме. Самият аз имам болезнена родова памет. Семейството ми е потърпевшо от нещата, случили се в България след Деветосептемврийския преврат. Майка ми и баща ми са преки потърпевши, изселвани сме. Тази болка винаги стои в мен. Мисля, че е Божия промисъл точно този филм да дойде в моите ръце.

 

В повечето случаи комунистическото минало е неудобна тема. В България трудно се случват творчески проекти, които го засягат.

– От 25 години малцина са хората, които пипат тези теми. Повечето от хората в киното, чиито родители са били на властови позиции, са били блазнени от външната страна на нещата – да се правят на творци. След промените тези хора не се промениха, повечето от тях са московски възпитаници. Има и колеги, които предлагат проекти, свързани с изследването на отделни теми от комунизма, но тези проекти трудно минават. А периодът 1944-1989 г. предлага невероятни човешки истории, които и вие като журналист и изследовател събирате и публикувате в своите книги, сайтове и филми. Всяка една от тях има достойнство и заслужават да видят, хайде да не казваме екран, но да бъдат поне описани. Въпросът обаче опира до възможностите за финансиране на такива проекти.


Бихте ли разказал през какви перипетии преминахте?

– Преминахме през много проблеми. Филмът е финансиран от Националния филмов център. Шест души от комисията подкрепиха проекта – хора кинаджии, интелигентни, познават ме от години. Другите трима в комисията искаха да погребат историята и дадоха ужасяващо ниски оценки, но шестимата, които го подкрепиха, спасиха проекта с обективните си оценки.

Финансирането на документалното кино у нас не е съобразено с условията. Дали ще правиш филм за 100-годишна история или за нещо друго – средствата са едни и същи. Оттам дойдоха и затрудненията, с които в крайна сметка се преборихме и преодоляхме. Важното за мен беше, че екипът, който работи по филма, беше от професионалисти. Едно от най-доброто, с което разполагаме – съпродуцент Тони Тодоров, който е и монтажист, оператор Мартин Димитров. Маестро Ценко Минкин написа чудесна музика към филма, художникът Лъчезар Иванов и историкът Ангел Николов, който даде идеята и ни подпомогна със събиране на фактите.


Откъде тръгнахте? От историята за самата сграда ли? Малко хора знаят, че в нея преди 9 септември 1944 г. се намира полицията, а след това народната милиция, но най-напред е била партийния клуб на БКП до забраната на партията през 1924 г. от Върховния касационен съд след Септемврийските събития през 1923 г.

– Кой да знае тези подробности! Има голяма забрава върху този период. Хората още говорят за комунизма под сурдинка. Много факти за режима излязоха през последните 26 години, но младите хора нищо не знаят. Въпросът, който непрекъснато ми задават, е как младите хора да видят този период? Те трябва да разберат какво е било. Трябва да извоюваме нещо полезно и необходимо за обществото в момент, в който се говори за необходимостта комунизмът да се изучава по-сериозно в часовете по история.

Мисля, че „Народен дом на терора” е готов урок по история. Подобни филми, книги, изследвания трябва да бъдат включени в процеса на изучаването на периода 1944-1989 г. Иначе, ако си останем с публичните обсъждания, които от Министерството на образованието и науката обещават да направят, за това какво точно трябва да влезе в учебниците по история, опасявам се, че нашите позиции ще бъдат използвани само като параван и нищо реално няма да се случи.

Нека образователната система използва такива готови продукти, за да постави дискусия в училищата, да предизвика младите хора към размисъл, когато на вниманието им се представи подобен филм: какво знаят за режима, откъде са го научили, какво им се говори вкъщи за комунизма и т.н. Не вярвам темата за режима да влезе истински в учебниците. Кой ще ги пише тези учебници? Има няколко историци, които биха могли да го направят, но кой ще им даде тази възможност. Кога ще станат готови тези учебници?


Показателно за значението на киното е фактът от последните социологически изследвания, които много ясно показват, че след училището, филмите се нареждат на второ място като източници на информация за комунистическия период за младите хора, а интернет – на трето място.

– Така е. По времето на соца неслучайно имаше една фраза на комунистите: „От всички изкуства за нас най-важно е киното”. Картината в киното винаги е въздействаща и те я използваха за своята пропаганда.


По времето на снимките какво най-много ви впечатли в тази мрачна история за терор и неоправдано насилие?

– Имаше един момент, когато Ангел Николов се беше свързал с племенника на социалдемократката Людмила Славова. Запознах се с историята преди да започнем да снимаме. Жената е докарана от лагера „Ножарево” в сградата на Лъвов мост, където е Дирекцията на народната милиция, вкарват я уж да се измие, но не излиза. Останалите лагеристки надават вой разбиват врата на банята и я откриват сварена. Ужасяваща история!

Влизаме в помещението и племенникът ѝ започна да разказва за подробностите около убийството на Людмила Славова, как е била измъчвана и накрая сварена жива. Тогава аз не издържах и се разплаках. Направих знак на оператора и излязох от подземието на сградата на Лъвов мост, където се е разиграла трагедията.


Според мен вашият филм надхвърля разказа на сградата на Лъвов мост, защото в него са показани и малко известни лобни места на масови убийства след 9 септември 1944 г. Лично на мен това ми направи голямо впечатление – хората, които помнят, не са забравили и няма да забравят този терор. Разкажете за тях?

 – Последният път, когато говорихме двамата с вас вие ми казахте, че отивате да снимате за новия сайт за жертвите на комунизма на Черната скала, така че сте наясно за тези места. Но тъй като ме питате за читателите ще разкажа. Във филма показваме две лобни места на масови избивания след 9 септември 1944 г. Едната история е за мястото край село Макреш, Видинско. Второто е край село Стряма, Пловдивско. В Стряма на панихидата, която се прави за жертвите на комунистическия режим, се събират хора от цяла България. Като разбраха, че снимаме филм ни наобиколиха и започнаха да ни разказват истории за убийства без съд и присъди след 9-ти септември.


Говорим за събития, които са се случили преди повече от 70 години и се помнят.

– Да, и хората разказваха за десетки и десетки места, които наследниците на погубените жертвите още помнят и няма как да забравят.


А за лицата от другата страна на тази история, за извършителите на престъпленията, какво се знае и какво казвате във филма?

– Ами той Мирчо Спасов, който дълго време е зам.-министър на вътрешните работи и един от най-приближените до Тодор Живков, се е хвалел приживе какви убийства е извършвал. Никой от комунистите не е предполагал, че ще дойде време, когато хората и историята ще им поискат сметка за тези престъпления. Кой е очаквал, че след толкова години тези факти ще излязат на яве? Ами колко няма да излязат.


Как бихте отговорили на хората, които казват, че миналото не е важно и е крайно време да престанем да гледаме назад, че сега имаме много по-важни проблеми, стига с този комунизъм, дайте да гледаме напред?

– Има два начина за отговор. Аз съм много краен, когато се правят опити за изкривяване на истината и то очевадната истина. Аз лично не приемам обяснението, че такова е било времето. Хората, които са извършвали престъпленията при комунизма, са се съревновавали той от кой по-висок пост да заеме. Изпращали са децата си да се изучават навън, а те са се връщали да управляват отново. И тези хора до ден днешен са част от настоящето на България. Проекцията от историята на сградата на Лъвов мост, символ на престъпления и терор, до положението ни днес, е налице. За това, което се е случвало през периода 1944-1989 г. има вина, има и отговорност, която никой не е поел. От липсата на справедливост ние виждаме какви са последиците днес – ограбени пенсионни фондове, изнесени милиарди, приватизирани апетитни парчета от националния капитал на България. Всичко това е последица от действията на тези хора и техните поколения наследници. Народът го вижда и знае.

Това е единият начин на отговор. Другият е контравъпросът: знаете ли защо не искате да си спомняте това минало? Защото много добре сте си живеели при т. нар. социализъм, ползвали сте всичките си блага, изучили сте си децата си така, както хората нямаха тази възможност, натрупали сте имоти и сега отново се криете по важни обществени постове и не искате да се знае за тъмното ви минало. Това е истината.

А когато се появи нещо като нашия филм стар техен трик е да замълчат, да се наведат все едно ги няма, докато се забрави, защото в България принципът всяко чудо за три дни властва с пълна сила.


След филма обаче дойде признанието и наградата на кинофестивала „Златен ритон” в Пловдив.

– Пак Божия промисъл! После разбрах, че е имало опити за натиск да не се присъжда наградата точно на нашия филм, защото тя ще даде гласност и ще привлече вниманието към него. Журито начело с Иво Драганов обаче е отсъдило безкомпромисно в наша полза. Проф. Людмил Христов дойде при мен и ми каза след прожекцията: „Стойчо, ти изми лицето на българската документалистика”. Благодаря на него и на останалите хора, подкрепили филма.


Какво е вашето послание към хората, които още не са гледали филма?

– Посланието е едно. Филмът, както и всички предхождащи го други разкрития за комунизма, за мен са вик за справедливост. Справедливост, която отсъства от нашата история, особено при периода на комунизма и след  него. Няма общество, което се е оправило без справедливост. А в България, за съжаление, справедливостта след края на режима не се състоя и оттам бедите се уголемиха, за да нараснат до днешния ден, когато живеем в една каша от проблеми, в която обществото все повече потъва, обхванато от примирение.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте логнат в сайта с избраните от вас потребителско име и парола

FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Регистър

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
https://www.Autodoc.BG
Програма достъп до информация
Декомунизация
Христо Христов