|

S5 Box

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Заритите кладенци край Цалапица проговарят: Ужасът за убитите след 9 септември 1944 г. българи ПДФ Е-мейл
ПАМЕТ - Книги
Написано от Радина Цачева   
Неделя, 05 Март 2017 08:50
Share

alt
Сайтът desebg.com публикува текста на художничката Радина Цачева, посветен на излязлата през 2016 г. книга „Заритите кладенци край Цалапица проговарят” на Надежда Любенова.


Зарадвах се, че основателят на desebg.com журналистът Христо Христов ме включи в събирането  на сведения за репресираните по време на комунистически режим в България, които публикува в сайта pametbg.com, посветен на жертвите на тоталитарната диктатура.

Помагам безвъзмездно, защото безкрайно уважавам  човека и професионалиста Христов за неговата последователна работа и усилията му да разкрие и запише истината за периода 1944-1989 г. Попаднах на документалната книга на Надежда Любенова „Заритите кладенци край Цалапица проговарят”, която излезе наскоро на книжния пазар.

Започнах обработването на информацията за жертвите с голямо желание, но не предполагах какво ме очаква. Не съм  историк,  изследовател, нито народопсихолог. Прочетох документалните разкази като обикновен читател, а те ме оставиха без сън и предизвикаха в мен въпроси, на които нямам подготовката и знанията да си отговоря. Следващите ми редове са много непрофесионални, но трябваше да ги напиша.

Надежда Любенова е събрала и записала изстраданите спомени на жителите от село Цалапица (само на 18 километра от Пловдив!) за събитията около 9 септември 1944 г. и няколко години след това. Хората разказват своите спомени, не спестяват конкретни имена и детайли. Пределно прости и искрени спомени, без литературна украса. Които още веднъж показват, че действителността надминава всяко художествено въображение.  

 Историята на обикновени хора в обикновено българско село. Събитието на века – смяна на един обществено-политически строй с друг, е пречупило живота им. Събитие, за което ни учеха, че е начало на най-прогресивния и справедлив обществен строй в световната история, при който всичко е в името на Човека и за неговото благо. Само че, не ни казваха, че първо са убивали този Човек.

Какво научаваме от тези спомени: като че ли в Цалапица почти всички са роднини, повтарят се едни и същи  фамилни имена. Често се споменава: „от двама братя,  от брат и сестра деца”. Изведнъж се разделят на „наши” и „врагове”. Ходили са заедно на сватби и кръщавки, празнували са Цветница и Великден, помагали са си в полската работа...

И изведнъж безумие обхваща селото и започват арести и убийства още на 9 септември 1944 г. Безумие, но може би не внезапно – имало е предварителни списъци кой да бъде арестуван. Какво е най-ужасното: първи братовчеди едни срещу други, син арестува и бие баща си, брат казва: „Братко, съжалявам, не мога да те спася.”

В спомените се повтаря едно и също: „Арестуваха ги в общината, носихме им храна, после ни казаха, че са закарани в Пловдивския затвор. И край. Когато ги търсят в Пловдив – там са откровени: „Бягайте и не питайте повече, че да не отидете и вие там!”
Повтаря се и циничното ограбване на ужасените семейства: убийците непрекъснато ги тормозят с обиски, прибират всичко, което им хареса или е по-ценно. Вземат скътаните пари като откуп за арестуваните под формата на „помощ за партията”.

Знаем, че откупи са се давали и приемали от най-стари времена, но комунистите прибират парите и убиват набелязаните жертви.
Непонятно за разума е защо арестуват жените и майките на жертвите, пребиват ги в мазето на общината, а много от тях престояват и в Пловдивски затвор. Няма милост и към майките с бебета, всички трябва да бъдат сплашени за цял живот.

В книгата няма много описания на жестокостите, на които са подложени арестуваните. И най-мъчителното е, че не се знае какво точно става. Чуват се викове и писъци, а въображението рисува страшни картини. Докато не се прибере в дома си някой с почерняло смазано тяло и повредена психика за цял живот. Кои са убийците и мъчителите: няколко партизани, селските комунистически функционери, също и „съобразителни” местни жители, които бързо демонстрират вярност и старание към новата натрапена от Москва власт.

Още по-страшно е , когато се знае какво става, но нищо не може да се направи. Бащата и братът на Стоян Джуджев научават, че той ще бъде полужив ще бъде хвърлен в кладенец до селото, но не посмяват да го приберат и скрият, защото са убедени, че после ще бъде унищожена цялата фамилия.

Мнозина не се връщат повече при близките си. Просто изчезват. Не се знае и досега къде са захвърлени  телата на жертвите. Говори се, че от кладенците в полето се чували стонове на недоубитите. На брега на Марица извън селото селянин отглежда свине и те разравят човешки останки.

После кладенците са засипани, реката отнася истината, а парализираните от страх и ужас хора даже не смеят да поискат смъртни актове за близките си. Някои от тях получават официално документи чак след 10 ноември 1989 г. Както знаем, селото е само на 18 километра от големия град Пловдив, уж е средата на ХХ век, но Цалапица  живее в някакво друго време и измерение.

Пак от записаните спомени – за възмездието и наказанието. Виновниците не са осъдени. Но някои от убийците полудяват или се самоубиват, децата им дълго боледуват или умират, внуците са ненормални. Разказващите споменават без омраза и злоба, какви нещастия са сполетели мъчителите след време. Необикновено много съвпадения и повторения.

Не знам дали е било точно така или това е естественото желание на човека да има справедливо наказание – ако не човешко, защото няма закони, то от божествени сили. Така в спомените се появява нещо необичайно и разтърсващо, което надхвърля простите разкази и ги сродява с античността, със старогръцките трагедии. Там човешките дела са толкова объркани и в безизходица, толкова ужасяващи, че даже боговете от Олимп не издържат и се намесват.

Но и нашият Господ не е съвсем справедлив – наказва, но някои убийци живеят уважавани до дълбока старост и заемат ръководни постове. Първо са унищожавали съселяните си, а после насилствено и със заплахи записват живите в кооперативното стопанство. Защото според Партията селянинът вече трябва да бъде отучен от вековната си привързаност към земята.

Не мога да ви препоръчам тази книга за четене, защото четенето е мъчително, но ТРЯБВА ДА Я ПРОЧЕТЕТЕ! Аз се чувствах зле, защото не исках, но потънах в света на страх и примирено безсилие, и неописуем ужас. Мислех, че знам нещо за онова време, но  пак се питах: „Защо? Какво превръща в убийци хора, дотогава примерни и кротки, най-нормални поданици на Царство България, спазващи законите му  и почитащи християнските ценности?”


Какво – комунистическата партия, дошла на власт с окупацията от Червената армия и  послушен изпълнител на заповедите от Москва. Тя унищожава създаденото дотогава с оправданието, че се бори за „нова правова и демократична България”. Но има ли оправдание за дните на „революционна ярост” и нечувано беззаконие, когато се извършва насилие срещу политически или просто лични противници?

Има ли оправдание за уж най-хуманния обществен строй, който първо убива, а живите прекършва и осакатява душевно за цял живот? И после им дава характеристиката за „неблагонадеждност”,  която затваря вратите не само към мечтите, но и към нормално съществуване. Децата и внуците на жертвите са толкова уплашени и смачкани, че много малко от тях се осмеляват да напуснат Цалапица и да променят живота си. Знаят, че клеймото ще върви с тях. И ТОВА СЕ СЛУЧВА НЕ САМО В ЦАЛАПИЦА! И пак е средата на ХХ век!

Четях и в главата ми се въртяха силни думи като справедливост, истина, правосъдие, наказание, възмездие, памет, човечност, прошка...

Жертвите от Цалапица и техните наследници не търсят отмъщение и реванш. Отмъщението е човешки инстинкт, но не може да възстанови нанесените рани и загуби. В сайта pametbg.com, където вече са публикувани портретите на жертвите от Цалапица, „не ровим” в спомените, за да търсим сензации и да разпалваме стари вражди. А защото историята трябва ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да се познава и да се помни, за да не се повтаря отново!


Надежда Любенова „Заритите кладенци край Цалапица проговарят”, издателство „Макрос”, Пловдив, 2016 г.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте логнат в сайта с избраните от вас потребителско име и парола

FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Регистър

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
Програма достъп до информация
Декомунизация
Христо Христов