|

S5 Box

Документи

Документи

Календар

Черен календар на комунизма
Как бяха написани „Задочни репортажи за България” ПДФ Е-мейл
ПАМЕТ - Книги
Написано от Христо Христов   
Неделя, 27 Февруари 2011 13:02
Share

 

На 1 март 2011 г. ще се навършат 82 години от рождението на гениалния български писател Георги Марков. В секция „Книги” на рубриката „Памет” сайтът Държавна сигурност.com ви представя неговите „Задочни репортажи за България” – една от най-забележителните панорами, запечатали за поколенията истината за епохата на комунизма.

В част 1 ще бъдат разказани малко известни моменти и подробности историята на написването на „Репортажите”.
Част 2 ще разкрие как Държавна сигурност е чела „Задочни репортажи за България”
Част 3 ще бъде посветена на издаването на първото издание на „Репортажите” зад граница през 1981 г.
А част 4 на перипетиите около издаването на „Репортажите” през 1990 г. в България, както и информация за последвалите издания на книгата в страната.

.

 

 

ВИЗИТКА
Заглавие: „Задочни репортажи за България”.
Автор: Георги Марков.
Жанр: Проза, репортажи.
Издание: Фонд „Георги Марков”, Цюрих, Швейцария.
Година на издаване: 1981 г.
Copyright: Анабел Маркова
Вид на изданието: Двутомно, мека и твърда подвързия.
 

Том 1: 560 страници.
Съдържание:
Въведение от Анабел Маркова.
Предговор от Петър Семерджиев (изтегли оттук).
48 репортажи.
Приложение 1 (Приказка за стълбата).
Приложение 2 (Съдържание на том 2).

Том 2: 592 страници.
Съдържание:
„Към читателите” – текст от фонд „Георги Марков”.
32 репортажи.
Вместо заключение – „България е в мен”, текст в памет на Георги Марков от Петър Семерджиев.
Приложение 1 („Глух, но послушен”).
Приложение 2 (Факсимилета от писма на читатели).

 

Идеята за написването на "Задочни репортажи за България"

През юни 1969 г. след погазването на Пражката пролет предната година и налагането на пълна цензура от комунистическата власт писателят Георги Марков замина при брат си в Италия.

По това време цензорите са наложили забрана върху всички негови пиеси, които се играят по това време в театрите в България. Писателят никога повече не се завръща в родината си.

През 1971 г. се установява в Лондон, Англия. Започва работа в българската секция на радио Би Би Си, но голямата му цел е да се утвърди като писател на Запад.

Някои от неговите пиеси започват да се играя на лондонска сцена, а през 1974 г. пиесата му „Архангел Михаил” печели първа награда на театралния фестивал в Единбург.

След успешната за твореца 1974 г. той продължава да работи над нови произведения. Би Би Си излъчва една от пиесите му, написана на английски. По това време Марков започва да пише роман за живота си в чужбина. В едно от писмата до своите родители  през май 1975 г. писателят отбелязва тази подробност, но изразява недоволството от работата си над него. Именно това го провокира да започне да пише друго произведение – за живота в България.

Така се ражда идеята за написването на „Задочни репортажи за България”, книгата, която ще се превърне в най-точната и задълбочена панорама на обществено-политическите отношения в страната по времето на комунизма.

Още в първите редове на “Задочните репортажи” писателят разкрива, че е изправен пред противоборството между желанието да “забравя всичко, което е било преди – и добро и лошо” и “трудно удържимия болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко”.

Надделява второто желание, “което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа...”, посочва Марков.  Позицията му обуславя и дълбокия вътрешен мотив, родил “Репортажите”:


„Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайни хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават , нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда страна и чужда воля... Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било...”


Компромисът на Би Би Си

„Репортажите” представят детайлна дисекция на живота в България през ерата на комунизма, на „живот под похлупака на партията”, както самият писател го определя.  Отделните глави започват да се излъчват по радио „Свободна Европа”, за което Марков постига споразумение след известни противоречия със своите работодатели в Би Би Си. Оттам му забраняват друга радиостанция да използва гласа му, защото договорът, който е подписал има редица обвързващи клаузи. На Марков се налага да убеждава шефовете в Би Би Си, че изявите му по радио „Свободна Европа” ще са свързани единствено с проектите му на писател.

Колегата на писателя в българската секция Дянко Сотиров обяснява: „В договорите, които подписвахме всички в Би Би Си, се казваше, че цялото време и всичките ни таланти принадлежат на корпорацията. Ако искате да публикувате нещо извън, трябва да представите своите материали лично за одобрение от секцията. И разбира се, не ставаше и дума да говорите с вашия глас по друга радиостанция, особено с радио „Свободна Европа” или „Гласът на Америка”. Но в неговия договор му беше разрешено като писател да продължава писателската си дейност. И беше успял да представи тези свои репортажи като извадки от една предварително написана книга. Много важно е, че той не говореше по радио “Свободна Европа”, а те се четяха от сътрудник”.

Писателят Димитър Бочев, завеждащ седмичната културна програма „Контакти” в „Свободна Европа”, посочва: „Тогава се гледаше чиновнически. Действително Марков имаше конфликт с Би Би Си. Там държаха именно на това той да работи само за тях, защото бяха чиновници, а не хора на духа, защото толкова ги и интересуваше съдбата на нашите поробени народи. И Марков е единственото изключение, на когото все пак е разрешено да изготвя материали и за “Свободна Европа”.


Оригиналното заглавие и промяната му в радио „Свободна Европа”

Димитър Бочев разкрива няколко неизвестни факти:
„Преди „Задочни репортажи” Георги Марков предложи на шефа на българската редакция в “Свободна Европа” Методи Захариев да въведе една рубрика „Съдби на български емигранти”. В нея да разказва за целия кошмар и ад, който емигрантите са преживели в България, бягството им, мотивите, доколко и как могат и не могат да се приспособят. Той дори събираше подобни съдби, много от тях бяха истински литературни сюжети. Те не само олицетворяваха, но и въплъщаваха конфликта между свобода и робство.

„Свободна Европа” не въведе подобна рубрика. Радиостанцията в крайна сметка беше функция на външната политика на САЩ. Ние бяхме жертва на лицемерието, притворството, на непоследователността на Запада в борбата му срещу комунизма. Тази рубрика на Марков не беше приета от страх да не би комунистическите медии и пропаганда да обвинят „Свободна Европа”, че е емигрантска радиостанция и че подхранва сили, враждебни на България”. Бочев посочва, че след този отказ Марков е предложил репортажите като друга възможност: „За тях наистина имаше картбланш да ги прави, както ги вижда. Оригиналното заглавие на рубриката беше „Задочни репортажи за задочна България”. „Задочни репортажи за България” не е заглавие на Георги Марков, а на Методи Захариев, тогавашния директор на българската секция, и така остана. Всичките ръкописи Марков ги пишеше на раздрънканата си пишеща машина „Ерика” в Лондон и изпращаше в Германия”.

 

Ефектът на "Задочни репортажи за България"

Със „Задочни репортажи за България” писателят  разрушава всички табута, които режимът в София, старателно налага. Разказите му на очевидец са напълно различни от цензурираната информационна завеса, спусната в народната република. „Репортажите” са най-продължителната и нестихваща канонада срещу българската социалистическа система, започнала 14 години преди тя се срути.

Те са излъчени в  137 емисии,  една път седмично в продължение на 32 месеца, като всяка едно тях се повтаря в друг ден. Първото предаване от поредицата е излъчено в началото на ноември 1975 г., а последното – през юни 1978 г. Според едно проучване от това време след започването на „Задочните репортажи” аудиторията на “Свободна Европа” се увеличава с 60 процента.

Предаванията на писателя имат огромен ефект в България въпреки заглушаванията. Те раждат вица: „Защо членовете на Политбюро не ходят в четвъртък на заседания? Защото слушат Георги Марков по радио „Свободна Европа.”

Предаванията съдържат всички основни характеристики, с които различните институти към ЦК на БКП определят идеологическата диверсия. На първо място е антикомунизмът на Георги Марков:

 

„По пълно подобие на СССР режимът у нас е иззел правото на общество, обществени групировки или отделни лица да имат своя решителна дума, свой критерий за правилно и погрешно, свой компас в движението си. Вместо това властва критерият на режима, който се определя главно от политическите нужди на деня и следва ограничена, но много гъвкава доктрина.”

 

Следва антисъветизмът:

 

„Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност? Първият и съвсем официален отговор е, че властта принадлежи на Българската комунистическа партия и нейните поделения... По-точният отговор е, че властта у нас принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз... Тук искам да бъда напълно и категорично ясен: абсолютно никакво важно, сериозно или що-годе значително решение у нас не може да се вземе без предварителното съгласие на Съветския съюз.”

 

На трето, но не на последно по значимост място, е  критиката, която Марков прави на управлението, на партийните решения и негативните обществени явления при социалистическия строй:

 

„Привилегията – такава, каквато съществува днес у нас, дойде в резултат на задължителното подражателство на съветския опит. В СССР привилегиите и привилегированата каста бяха оформени през тридесетте години от Сталин и точно този образец българските му подражатели изкопираха и копират до ден днешен... Привилегията е мощно средство за държане на определени хора в пълна зависимост. Тя не е гарантирана само от минали заслуги, а трябва непрестанно да се заслужава. Така човек може да си обясни защо известни партийни дейци, въпреки несъгласието си с вожда, не смеят да го критикуват.”


„Нещата, които Георги говореше, ги знаеха много хора. Само че Джери, за разлика от всички нас, ги казваше. Шокът беше в това, че един човек ги говори тези неща и то вече не по онези заобиколни пътища, които ние търсехме, за да прокараш една реплика в някоя пиеса, а представяше нещата в прав текст, открито”, посочва писателят Стефан Цанев.

Димитър Бочев разграничава „Репортажите” от материалите на останалите автори: „Те се различаваха по силата на художествения изказ. Георги Марков беше няколко етажа над всички останали сътрудници. За нас, не беше безразлично колко и кой ни чува и какво мисли. Анкетите, които се правеха от специален отдел в радиото, показваха, че предаванията на Марков са страшно много слушани, че към тях има интерес, въпреки рисковете и заглушаванията”.

 

Текстът е част от документалната книга на Христо Христов „Убийте „Скитник” – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, издателство „Сиела”, С., 2005 г.

Следва: Как Държавна сигурност слуша „Задочни репортажи за България”.

 

За да публикувате коментари, трябва да сте логнат в сайта с избраните от вас потребителско име и парола

FacebookTwitter
Google BookmarksLinkedin
MySpaceRSS Feed

Регистър

Виртуален музей

Виртуален музей на българския комунизъм

Коментарно

Коментарно

Библиотека

Библиотека

Речник

Коментарно
https://www.Autodoc.BG
Програма достъп до информация
Декомунизация
Христо Христов